Страхът е неотменен в нашия живот.Страхът ни следва от раждането до смъртта във все нови и нови форми.Ние не можем да избягаме от страха, защото не можем да избягаме от съзнанието, че сме смъртни. Понякога страхът може да придобие съзнателни форми, да нахлуе властно в живота ни, понякога може да се прояви като дълбок и приглушен тътен. Ние можем да положим цялата си творческа мощ, любов, вяра, надежда, смирение, за да му се противопоставим.
Страхът е винаги само мой страх.Преживяваният от мен страх не е като преживяване от другите страх. Моят страх отразява уникалността на моята жизнена ситуация и душевност. Страхът може да ни тласне към отчаяние, да ни скове, да спре стремежа към самопреодоляване. Но страхът може да изпълни с дръзновение и да ни подтикне към преосмислянето и преодоляването на страха. Така Азът се изправя пред възможността да стане по-зрял.
Страхът се появява винаги в ситуации, когато не можем да се справим. Самото развитие винаги е съпровождано със страх. В развитието неотменно присъства противоречието между известното и неизвестното, между преживяното и непреживяното. Всяко неизвестно наред с очарованието, радостта от приключението съдържа и страх. Понякога той нахлува в съзнанието - когато сме изправени пред раздяла със старото, а новото е още неоткрито. Развитието е винаги преодоляване на страховете, смелост да се изправим пред собствените си страхове. Заедно със страховете , които неизменно следват развитието, съществуват и много такива, които се откриват само за мен. Някои могат да изпитват страх от затворени пространства, други от самотата или от промяна.
Страховете могат също да бъдат безкрайно много. В действителност не съществува нещо ,което да не може да породи страх. Страхът може да се причини от неща, които не са само извън нас, но и от движението на собствените ни душевни пориви - неосъществени възможности, неоправдани действия, безсмислено използване на свободата. Всички страхове са форми на няколко основни страхове. Фриц Риман отделя няколко основни форми на страх, които са укоренени в противоречията в самата битийност на Аза. Още от раждането Азът е призван да изгради своята неповторимост, да заеме своето единно и единствено място в битието. Това обаче е придружено с ограничаване от другите. Аз ставам различен-от-другите-Азове.Това поражда и основния страх, свързан с отделянето, с незащитеността, отлъчеността. Засилването на индивидуацията, както би казал Юнг, отдалечава от сигурността от пребиваването в "битието-като-другите" и изправя пред неумолимостта на несигурността, неразбирането, захвърлеността, самотата. На тенденцията към индивидуация се противопоставя тенденцията към сливане, близост, отдаване. Моето Аз се нуждае от другия. Но пътя към другия е немислим без доверието и отварянето. Биващото извън мен Ти може да се доближи само чрез откриване. С това се поражда следващият основен страх - моето Аз може да бъде ограбено, предоставяйки себе си на другия, Аз мога да загубя себе си, да бъда погълнат, разрушен, подчинен. Усещането за моето биване като "биване-захвърляне" ме изпълва със страх и незащитеност. Собственото ми битие ме изпраща пред антиномията да се люшкам между самозапазването и самоотдаването , между да бъда за себе си и да бъда за другия, между необходимостта от отказа от Аза и оставянето на Аза , което винаги се преживява със страх. Моето битие като битие-ставане ме изправя пред още една антиномия. Ставането се стреми към затваряне. Ние се опитваме да превърнем битието в дом, в убежище, в него сигурно , неподвластно на времето; битие, което е трайно и обхванато. Но ние имаме съзнание ,че битието изтича , и това изтичане ни изпълва със страх, защото ни напомня за преходността и несигурността, за сигурно връхлитащата ни несигурност.
Стремежът да спрем потока на времето и да избягаме от страха от изтичането ни изпраща към творчеството. Ставането е редуване на спиране , на приютяване с поемане на път , с потапяне във вечния бяг. Азът осъзнава, че част от битието призовава към нахлуване в неизвестното, към превръщане на живота в приключение, да се сбогувам отново, след като току-що съм пристигнал. С това се свързва и следващият страх да не бъда спрян, окован във веригите на задължения, трябва, традиции, рутина, еднообразие, да не бъда погълнат от миналото, да не загубя порива към самопреодоляване, да не бъда задминат от времето.
Основни страхове:
страх от самоотдаване, изразен като загуба на собствения Аз ;
страх от ставането-на-себе си, изразен като незащитеност ;
страх от промяната, изразена като преходност и изпълняваща с несигурнос ;
страх от окончателността, изразена като несвобода.
Страхът възниква при изправянето пред действителна или недействителна опастност пред самия него, засягаща живота, самоосъществяването, другите.
Страхът от самопознание
Още Фройд открива, че много от причините за вътрешната обърканост се коренят в страха на Аза да познае самия себе си - да разбере своите преживявания, мисли, стремежи, предназначения. Страхът от изправеността пред света продължава в страха от изправеността пред самия себе си. Страхът да познаем себе си се превръща в преграда, в защита срещу загубата на вяра в себе си, на себеуважението и себелюбието. Ние се страхуваме, което открива собствената ни неавтентичност, което би ни накарало да се презираме или което би породило "комплекс за молоценност", или което би извикало чувство на незначима, незабележимост, греховност, никому ненужност. Чрез страха да се докоснем до себе си ние запазваме своята идеална представа за себе си и така избягваме всички болезнени истини за себе си, които биха ни подтикнали към някаква промяна. Така ние се изправяме пред защитата и от страха да се променим. Страхът от промяна, която ме изправя пред неизвестното, е не по-малък от страха от истината за моята не-автентичност. Страхът от промяна може да се изрази в тоталното отричане на собствените възможности и способности, на всичко, което е добро и което може да помогне за самоизменението.
Страхът е винаги само мой страх.Преживяваният от мен страх не е като преживяване от другите страх. Моят страх отразява уникалността на моята жизнена ситуация и душевност. Страхът може да ни тласне към отчаяние, да ни скове, да спре стремежа към самопреодоляване. Но страхът може да изпълни с дръзновение и да ни подтикне към преосмислянето и преодоляването на страха. Така Азът се изправя пред възможността да стане по-зрял.
Страхът се появява винаги в ситуации, когато не можем да се справим. Самото развитие винаги е съпровождано със страх. В развитието неотменно присъства противоречието между известното и неизвестното, между преживяното и непреживяното. Всяко неизвестно наред с очарованието, радостта от приключението съдържа и страх. Понякога той нахлува в съзнанието - когато сме изправени пред раздяла със старото, а новото е още неоткрито. Развитието е винаги преодоляване на страховете, смелост да се изправим пред собствените си страхове. Заедно със страховете , които неизменно следват развитието, съществуват и много такива, които се откриват само за мен. Някои могат да изпитват страх от затворени пространства, други от самотата или от промяна.
Страховете могат също да бъдат безкрайно много. В действителност не съществува нещо ,което да не може да породи страх. Страхът може да се причини от неща, които не са само извън нас, но и от движението на собствените ни душевни пориви - неосъществени възможности, неоправдани действия, безсмислено използване на свободата. Всички страхове са форми на няколко основни страхове. Фриц Риман отделя няколко основни форми на страх, които са укоренени в противоречията в самата битийност на Аза. Още от раждането Азът е призван да изгради своята неповторимост, да заеме своето единно и единствено място в битието. Това обаче е придружено с ограничаване от другите. Аз ставам различен-от-другите-Азове.Това поражда и основния страх, свързан с отделянето, с незащитеността, отлъчеността. Засилването на индивидуацията, както би казал Юнг, отдалечава от сигурността от пребиваването в "битието-като-другите" и изправя пред неумолимостта на несигурността, неразбирането, захвърлеността, самотата. На тенденцията към индивидуация се противопоставя тенденцията към сливане, близост, отдаване. Моето Аз се нуждае от другия. Но пътя към другия е немислим без доверието и отварянето. Биващото извън мен Ти може да се доближи само чрез откриване. С това се поражда следващият основен страх - моето Аз може да бъде ограбено, предоставяйки себе си на другия, Аз мога да загубя себе си, да бъда погълнат, разрушен, подчинен. Усещането за моето биване като "биване-захвърляне" ме изпълва със страх и незащитеност. Собственото ми битие ме изпраща пред антиномията да се люшкам между самозапазването и самоотдаването , между да бъда за себе си и да бъда за другия, между необходимостта от отказа от Аза и оставянето на Аза , което винаги се преживява със страх. Моето битие като битие-ставане ме изправя пред още една антиномия. Ставането се стреми към затваряне. Ние се опитваме да превърнем битието в дом, в убежище, в него сигурно , неподвластно на времето; битие, което е трайно и обхванато. Но ние имаме съзнание ,че битието изтича , и това изтичане ни изпълва със страх, защото ни напомня за преходността и несигурността, за сигурно връхлитащата ни несигурност.
Стремежът да спрем потока на времето и да избягаме от страха от изтичането ни изпраща към творчеството. Ставането е редуване на спиране , на приютяване с поемане на път , с потапяне във вечния бяг. Азът осъзнава, че част от битието призовава към нахлуване в неизвестното, към превръщане на живота в приключение, да се сбогувам отново, след като току-що съм пристигнал. С това се свързва и следващият страх да не бъда спрян, окован във веригите на задължения, трябва, традиции, рутина, еднообразие, да не бъда погълнат от миналото, да не загубя порива към самопреодоляване, да не бъда задминат от времето.
Основни страхове:
страх от самоотдаване, изразен като загуба на собствения Аз ;
страх от ставането-на-себе си, изразен като незащитеност ;
страх от промяната, изразена като преходност и изпълняваща с несигурнос ;
страх от окончателността, изразена като несвобода.
Страхът възниква при изправянето пред действителна или недействителна опастност пред самия него, засягаща живота, самоосъществяването, другите.
Страхът от самопознание
Още Фройд открива, че много от причините за вътрешната обърканост се коренят в страха на Аза да познае самия себе си - да разбере своите преживявания, мисли, стремежи, предназначения. Страхът от изправеността пред света продължава в страха от изправеността пред самия себе си. Страхът да познаем себе си се превръща в преграда, в защита срещу загубата на вяра в себе си, на себеуважението и себелюбието. Ние се страхуваме, което открива собствената ни неавтентичност, което би ни накарало да се презираме или което би породило "комплекс за молоценност", или което би извикало чувство на незначима, незабележимост, греховност, никому ненужност. Чрез страха да се докоснем до себе си ние запазваме своята идеална представа за себе си и така избягваме всички болезнени истини за себе си, които биха ни подтикнали към някаква промяна. Така ние се изправяме пред защитата и от страха да се променим. Страхът от промяна, която ме изправя пред неизвестното, е не по-малък от страха от истината за моята не-автентичност. Страхът от промяна може да се изрази в тоталното отричане на собствените възможности и способности, на всичко, което е добро и което може да помогне за самоизменението.
0 коментара:
Публикуване на коментар