Общуването

Общуването започва, когато човек престане да вижда само себе си, когато започне да живее чуждия живот като свой, когато намери в щастието на друг своето собствено щастие. Да общуващ, означава докрай да съхраниш ценността на другия, да запазиш неговата неповторимост и незаместимост.

Общуването е отговорност, а участието в живота на друг човек е избор, който Азът прави за себе си, този избор придава отговорност на учасността. Избирайки за себе си, аз избирам за другия.

Общуването изисква безусловно уважение към тези, с които общуваме. Засвидетелстването на уважението става чрез признаване на ценността на другия. Себеприемането е условие за приемането, а с приемането започва общуването. Себеприемането се основава на чувстветулността, която имаме за собствените си силни страни - способности, талант, добродетели, черти на характера. Несебеприемането, с което мога да се обградя, създава само тревожност, несигурност, депресия и цинично отношение към себе си.

Общуването се изгражда върху доверието, да се довериш, означава да се повериш на другия. Доверието предполага съзнание за възникване на добри и лоши неща, съзнание за зависимост от чуждите действия, антиципиране на определено страдание, антиципиране на конструктивно пжведение. Доверието е свързано с преодоляването на страха от това, че можем да бъдем наранени или отхвърлени. То зависи от нагласите ни към другите и към самите себе си.

Общуването предполага не само приемане, любов и загриженост за съдбата на другия, но и честност. Дълбоката загриженост не се изразява в скриване на разрушителното поведение на другия само защото се страхуваме да не бъдем наранени или отхвърлени. Честното изправяне срещу слабостите открива възможност да предпазим другия от повторение на грешките.

Честността се изразява в конфронтирането, което е преднамерен опит да се подпомогне другият да открие последиците от своето поведение. Конфронтирането зависи от:

силата на връзката и смисъла, който има за Аза и другия, зависи също от тревожността – ако другият не е склонен към самоизследване, предизвикателствата, породени от конфронтирането, ще бъдат нищожни. Ефективното конфронтиране е изпълнено с емпатия, не създава защитно поведение, изразява автентичността на Аза и е изпълнено с уважение.

Общуването е невъзможно без разбиране, защото разбирането отразява чувствителността към преживяванията на другия. Разбирането улавя смисъла, с който чувствата и мислите се откриват в съзнанието на другия.

Но как може да съм сигурен, че съм разбрал другите?

Само тогава, когато има потвърждаване на моето разбиране и има непосредствено проверяване на границите на моето разбиране – това може да стане, като се опитам да проследя връзката между постъпките, мислите и емоциите. Това разбиране е основано на вярването, че съществува вътрешна свързаност между постъпки, мисли и емоции, между външно и вътрешно.

Ние искаме да бъдем разбрани, но заедно с това можем да изпитваме страх от това, че ще бъдем разбрани. Схващането, че ако бъда разбран, другият ще навлезе в мен, може да се преживее като заплаха, да индуцира гняв или безпокойство и да събуди различни защити. Страхуваме се да бъдем разбрани, защото вярваме, че с това ще се снемат нашите защити и ще се разкрият нашите слабости, което би засегнало самоуважението. В тази ситуация ние можем да реагираме с противоречиви чувства – на радост и гняв, преминаващ в съпротива. Ние се страхуваме да бъдем разбрани, защото това се преживява като заплашително навлизане, като нежелана близост, която е опасна и застрашава автономността.

Емпатията е форма, с която Азът се въвлича в живота на другия. Тя създава сигурност, усещане за взаимна принадлежност, за заедност, защото това е опит да се преживее и разбере това, което се случва с другия, да се навлезе във вътрешния свят на другия.

Емпатията създава особено пространство, изпълнено с взаимно признаване, сигурност, доверие и обич.

Емпатията е повече от отговор на изпитваната физическа или душевна болка, в нея се отразява страдието на Аза от безсилието, че другият е ощетен, уязвен, че не е пощаден. Емпатията е проникната от любов. Без любовта емпатията е невъзможна. Любовта присъства в емпатийния отговор като мотив за пресътворяване образа на другия.

Прошката е форма на милост и любов, на свобода от болката, унинието, омразата, на вяра в доброто. Тя е дълбото интимен акт, свързана е с неотложността на паметта да се справи с миналото, да го призове, за да го преосмисли, да освободи разкаянието от самообвинението. Прошката предпазва от отмъщение и омраза. Когато прощаваме, ние страдаме: веднъж, защото си припомняме причинената ни болка, и веднъж, защото трябва да благословим тези които са ни наранили, да ги освободим от вината, гнета, миналото.

Прошката изпълва със сила, която помага да се преодолее миналото. Това е начин да бъдем справедливи към себе си без да загубим другите. Истинската прошка изисква да се откажем от правото си върху другите, да ги възприемаме чрез милостта и любовта, да осъзнаем несправедливостта, да осъзнаем порива към възстановяване на заедността.

Прошката отнема гнева, срама, безсмислеността на непростителността, която ни прави пленници на огорчението, на съпротивата, че прошката още веднъж посяга на справедливостта, като заличава несправедливостта.

Слушането е основополагащо за разбирането на посланията, които отправяме един към друг. Слушането е невъзможно без усилие и отдаденост на другия. То започва със съпричастност. Да бъдеш съпричастен, означава да си с рационална и емоционална ангажираност към другия, към това което споделя. Слушането дава възможност на другия да изрази спокойно своите мисли и вярвания да представи своите чувства, без да загуби усещането, че е приет, без да се страхува от отхвърляне и загуба на подкрепа.

Слушането изисква усилие, разбиране, че другият може да сподели неща, който имат истинска ценност.

Свободата разкрива отношението ни към нашия живот. Ние може да преживеем другите като даряващи или като отнемащи нашата свобода. Загубата на свободата започва като загуба на вътрешната свобода. Да бъдеш себе си, означава да не бъдеш само за себе си. Азът загубва своята свобода, когато разруши вътрешния си център. Много от стремежите – власт, господство, могъщество, слава, наслада – издават зависимост: аз съм роб на това, на което съм се подченил. Крайна форма на робство е изключителната погълнатост от собствения Аз.

Свободата има още един модус – разкрива Аза в силата като обладаващ, даряващ, грижищ се.

Да бъдеш свободен е едно от най-големите предизвикателства. Свободата е призив, но Азът невинаги иска да бъде свободен. Той се радва и се страхува от свободата. Свободата е призив към отговорност, към приемане на трудностите, понасяне на болките и страданията, развитие на способности към самоусъвършенстване, посвещение, което неиздругия.

В общуването лице – в – лице разбирането и неразбирането са неотменни. Неразбирането може да бъде причинено от нежеланието да се разбере другият. Азът не иска да разбере другия, защото разбирането би поставило на изпитание собственото разбиране, за което Азът се чувства необезпокояван, сигурен, защитен.

Неразбирането може да бъде причинено и от нечувствителността към вътрешния свят на другия – неспособността на Аза да се постави на гледната точка на другия.

Емоциите могат да бъдат бариери в общуването:

Страхът е неотменен в живота с другия. Понякога страхът може да придобие съзнателни форми, да нахлуе властно в живота ни, понякога може да се прояви като дълбок и приглушен тътен. Страхът може да тласне към отчаяние, да скове, да спре стремежа към самопреодоляване, към създаване на истински връзки с другите. Страхът се появява в ситуациите, в които не можем да се справим. Той може да се причини от неща, които не са само извън нас, но и от движението на собствените ни душевни пориви- неосъществени възможности, неоправдани действия, безсмислено използване на свободата, несигурност.

Разрушителната сила на тревожността се изразява в препращането в несигурността. Вярването, че връзката с другия е несигурна, става непоносимо. Тревожността открива мрачното предчувствие, предизвикано от заплахата върху ченностите, които Азът приема като основни за живота с другия. При тревожността е заплашен самият образ на безопасността. Това е заплаха за самата безопасност. В съзнанието на Аза заплахата се открива като безизходност.

Гневът изразява възмущението, че сме получели нещо, което не заслужаваме, и че не сме получили това, което заслужаваме. Гневът създава враждебност, усещане за надмощие, но също срам, вина и потиснатост. Отговорът на другия на изпитвания гняв също не е по-приятен. Най-честите реакции са: безразличие, враждебност, отхвърляне, нараняване, отдръпване.

Вината се появява, когато връзката с другия е изложена на изпитание поради причинените наранявания, забравени обещания, пренебрегнати задължения. Вината ограничава разочарованията, напомня за неустоялата взаимност, за нашата невсеотдайност, за пренебрегването на другите. Вината разкрива границата между отговорността и неотговорността и свидетелства за зрелостта на съвестта.

Срамът засяга идентичността на Аза. Посегателствата върху едентичността – несигурността, объркаността, отчаянието – водят до затваряне на Аза в себе си. Срамът е болезнен. Той обхваща Аза в неговата цялост. Срамът е свързан с действия, насочени към прекриване на Аза, подтиква към негативно самооценяване, бягство, скриване и враждебност.

Смущението е форма на социално безпокойство, което Азът изпитва при среща с другите. Смущението се проявява, когато Азът изпитва съмнение, че е способен да направи впечатление, което би порадило благосклонен отклик у другите. Смущението засилва загрижеността на Аза за начина, по който другите го възприемат. То е свързано със страха от другите.

Самотата изразява не-истинското-битие на Аза, изправен пред пустотата и безсмислеността на своето съществуване. Самотата е състояние , което е различно от състоянието да си сам. Тя изразява всепоглъщащата потопеност на Аза в себе си. Самотата съдържа различни противоречиви чувства. Тя е изпълнена със сложни емоционални движения на отчаяние, самосъжаление, захвърленост, ранимост, тъга.

Завистта е свързана с разбирането, че другият притежава нещо което аз не притежавам, но искам да притежавам. Завистта е невъзможна без другия. Изпълненият със завис Аз е отдаден на съмнение за собствената ценност.

Ревността е емоционалният отговор на надвисналата заплаха върху заедността. Подозрението, недоверието, унижението които издават ревността, разкриват несигурността на Аза.

Отчаянието разкрива живота с другия като обреченост, като тягостно съществуване, повинност, която е непоносима. Отчаянието е свързано със заплахата от отхвърляне или отразява загубата на значеща връзка.

Има много форми на общуване, основни от които са: любовта, приятелството и емоционалното привързване

Любовта е дълбоко вълнуващо преживяване, което сплита разум, чувства и постъпки. Тя е най-жадувано нещо и разкрива стремежа на Аза и другия да бъдат заедно. Близостта създава различно обагрени емоционални преживявания, изпълнени с наслада. Любовта е проникната не само от чувствата, в нея се преплита и дълбокото разбиране на другия. Любовта е милостива и състрадателна. Азът страда със страданието на другия, чувства с чувствата на другия. Любовта е невъзможна без посветеност и грижа. Азът изпитва потребност да откликне на затруднението на другия, да го отеши, да дари, да премахне болката, да се гриже. Любовта отива отвъд безразличието, изпълва обичащия с жертвоготовност и милеене. Чрез любовта се открива дълбокият стремеж на Аза да преодолеесобствените си ограничения. Тя ни задължава да бъдем това, което искаме да бъдем. Любовта дава най-дълбоко проникване в другия, защото истинското разбиране не е възможно без любов.

Много често любовта се свързва с влюбването. Ние вярваме, че за да обичаме истински, трябва да све влюбени. Влюбването е много силно чувство, но то не е най - дълбоката форма на любовта. Истинската любов отива зад влюбеността. Любовта отива отвъд притежанието. Стремежът към притежание превръща любовта във вечно нещастие. Любовта е не-притежание, отдаване без отнемане.

Приятелството е най-съвършеното въплъщение на добродетелността. Приятелството създава пълнота на живота, създава условия за емоционално, когнитивно и мотивационно –смислово развитие. Приятелските отношения се отличават с повече прекарано време заедно, със свобода и самоизбраност, близост и емоционална топлина, чувствителност, стремеж към въвличане в по-зрели активности, стремеж към споделяне на дейности и ценности, вярност, доверие и посветеност. Приятелството засилва увереността при преодоляване на трудности, придава смисъл на живота, открива хоризонт за постижения, за възможности, които са невъзможни извън тази форма на съвместност. Приятелството изисква препотвърждаване чрез постъпки, издаващи загриженост, разбиране, чувствителност, емпатийност.

Емоционалното привързване е начална форма на изразяване на неосъзнатия стремеж на Аза да бъде с другия. Стремежът към другия не се редуцира до участието на другия в задоволяване на отделните потребности.

Емоционалното привързване е източник на радост и щастие. В срещите с другия се създава пространство, в което ние можем да споделим откровено своите вълнения, безпокойства, мечти, надежди, да бъдем докоснати от нежността, обичта, да преживеем радостта и щастието.