Промяна на възгледите за човешкото развитие
(културно-исторически и научни предпоставки)
Възрастността по периодизацията на Левинсън обхваща:
· Късно юношество – преход към ранна възрастност (17-22г.)
· Ранна възрастност – младост (17-45г.) 17-22г.-преходен период
· Средна възрастност – зрялост (40-65г.) 60-65г. преходен период
· Късна възрастност (60-80г.)
· Напреднала късна възрастност (над 80г.)
Има различни периодизации в зависимост от времето, когато се създават. Основният въпрос е за преживяването на времето.
Борис Ананиев: „Ние живеем във времето и преживяваме стрелите на времето. Човек е единственото същество, което има реакция за време и възраст, чества рождените си дни като важни, значими маркери в своя живот. Заедно с това човек осъзнава течението на времето в своя живот и приближаването на края, че го очаква старост и смърт. И въпреки това намира сили да трансформира тази перспектива в мотив за пълноценен живот, придава позитивен смисъл дори на неприятните обективни събития, като остаряваме.”
Възрастта е преместване на времето в човешкия живот.
Придобивка или загуба? - няма еднозначен отговор.
Възрастта не е еднодименсионален конструкт. (хронологична, биологична, субективна, социална, психологическа и др.)
Друг основен въпрос е за насоката на промените: Докога говорим за прогресивни качествено нови, уникални промени в развитието? Отговор: няма универсална закономерност – с възрастта нарастват интериндивидуалните различия. След юношеството хронологичната възраст не е сигурен предиктор за психосоциално и личностно израстване, защото до юношеството биологичното съзряване е универсално – има универсални възрастови норми. Например, дори в началото на младостта, когато биологичните ресурси са в разцвет и очакваме висока степен на психосоциално и личностно развитие, има млади хора, които са лишени от виталност и мотив за личностно израстване. Можем да ги обозначим като „стари млади”. По отношение на ранната възрастност се наблюдава и друг феномен – млади хора, които удължават прехода към зрелостта и вземането на решения за ключови социални избори до 30г. и по-късно. Те се характеризират с относителна независимост от натиска на социалните роли и нормативните очаквания. Те поставят акцент преди всичко върху личностното си израстване, процесите на персонализация, а не върху нормативно очакваната реализация на последователността на социалните роли – напускане на семейството, създаване на семейство, брак, деца. Този феномен се нарича „празното гнездо” – криза за родителите.
Може би се появява ново поколение хора, които посвещават младостта си на вътрешната си интеграция и диференциация като цялостни личности. Тази група условно се нарича „новите млади”, „мъдрите млади”. Те са по-философски и екзистенциално ориентирани към откриването на своята същност, целта си в живота. Обвинявани са, че не искат да се ангажират и избягват обвързванията и отговорностите в живота. Те обаче вършат сериозна вътрешна работа – откриване на смисъла в живота (често това е свързано с професионалния им избор).
Настъпват промени във възгледите и протичането на късните фази на живота – хора в напреднала възраст, с млад дух, които поддържат и използват когнитивните си ресурси. Те успяват да компенсират естествените биологични загуби с откриването на смисъл в живота, независимо от регреса в биологичния и социалния статус, с нараснала компетентност на личностно обновяване, обновяване на чувството за собствено достойнство. Бърнис Нюгартен констатира този тип успешно остаряване още през 70-те години в лонгитюдни изследвания и го означава като „млади стари” (70-те години са повратна точка в теорията на психология на развитието – обособява се като самостоятелна дисциплина). Този термин отбелязва нова гледна точка към хора в пенсионна възраст, тя се изразява в тяхното интегриране към жизнеспособните и активни членове на обществото – в развитийната структура през този период, обозначаван като „старост” се регистрира прогресивно нарастване на интереса към диференциалните различия в различните групи (60, 70, 80, 90, 100г.). В „Психология на развитието” на Катлин Бергер специално изследвана задача е изследването на групата на 100-годишните. 90-те години на 20в. Историкът Ричард Ласлет издига идеята за изследване на историческия процес за размножаване на възрастта в човешкия живот. Тази закономерност се наблюдава особено по отношение на късната възрастност, в рамките на която се разграничават трета и четвърта възраст. Терминът трета възраст означава активен и независим начин на живот през късната възрастност, а четвърта възраст – заключителния период на зависимост от другите. Тези термини са по-адекватни от обозначаването на пенсионната възраст като старост. В научни изследвания с хора от трета възраст има много позитивни новини. На симпозиум през 2000г. във Валенсия Пол Бейлтс докладва данни от лонгитюдни изследвания, докладът му е озаглавен „Добрите новини за третата възраст”.
Търсенето на скрития психологически потенциал на жизнените фактори и на активното дълголетие съпътстват човешката цивилизация. Древните мислители и философи търсят добродетелите на зрелостта и късната възрастност. За Цицерон характерът идва с възрастта. Платон асоциира възрастта със самоуважението и свободата на духа. Източните мислители твърдят,че с възрастта човек печели спокойствие и мъдрост. Тези прозрения в рамките на психологията на развитието на възрастните звучат актуално. Търсят се източници на доброто и личното израстване по два основни подхода:
Описателен – дава отговор на въпроса какво се случва, какво остава стабилно и непроменено и какви количествени промени настъпват в различните сфери на функциониране – когнитивно развитие , морал, социални роли, привързаност, психично благополучие в различните възрасти.
Обяснителен - холистичен. Търси отговор на въпроса защо и как се случват както стабилността, приемствеността и цялостната реорганизация на психичния живот и появата на качествено нови личностни образувания.
Опитва се изведе общи нормативни закономерности и индивидуални специфични личностни характеристики, които запазват индивидуалните ресурси за личностно израстване. Двете области на човешкото развитие през жизнения път и личностното израстване в съвременната психология на развитието се разглеждат като две взаимосвързани области.
Изследва закономерностите на психичното развитие на нормалния човек. В психологията на развитието основният въпрос е за съществуването на тези закономерности, дали има универсална картина на индивидуалното развитие през жизнения цикъл независимо от различията в културата. Тази наука изследва:
1.Закономерностите и факторите на когнитивно, емоционално и социално развитие.
2.Изграждане на възрастови норми.
3.Описание и обяснение на процеса на развитие – същност, израз, детерминанти и механизми на стабилност, приемственост, промяна.
- акцент на психологията на развитието върху теоретичните проблеми за предикторите и обяснителните модели на нормалното психично развитие;
- вечен философски проблем „Кой е нормален?”. В юношеството с конструирането на психосоциалната идентичност се конструират редица въпроси. Те са важни за самоуважението и психичното здраве.
1.Дали аз съм нормален човек?
2.Дали съм достатъчно развит за своята възраст?
3.Какво ще се измени в моя вътрешен свят след 5, 10, 15 години?
4.Дали ще мога да променя себе си и дали мога да влияя върху своите промени с нарастването на годините?
Точният им отговор може в всяка възраст да повлияе съществено.
Гейл Шийвин – „Предвидимите кризи в човешкия живот”. Ако човек възприема своята личност не само като механизъм, вече сформиран в процеса на детството и юношеството, а като процес на развитие, то живот през 30-те години, преходът към средна възрастност. и стареенето ще бъде интересен и изненадващ.
Исторически най-изследвана е една част на живота – детството, юношеството и от части преходът към зрелостта. Тази част на живот е означена от Брюлер като експанзия (разцвет, прогрес). Също така е изследвана и старостта от геронтопсихологията – връщане към инстинктите, регрес във всички процеси и личностни характеристики („дезангажиране”). Най-малко изследвана е зрелостта – най-продуктивната част от човешкия живот.
В началото на 70-те години изследванията на динамиката на психичното развитие растат. Причини:
1)демографски промени в развитийните структури, нарастване на относителния дял на възрастните хора и общата продължителност на живота.
2)Установената връзка между психичното здраве, психичното благополучие и продължителността на живота, както и болестните разстройства.
3)Социални културни промени в динамичното общество. Преходът от традиционна, механистична нормална регулация на жизнения път към индивидуализиране изисква изследване на личностния профил. На развиващия се и самоподкрепящия се индивид, способен да ревизира посланията на предходните поколения и да се справя с предизвикателствата в живота по свой личен начин.
4)Данните от лонгитюдните изследвания, започнали 20-те, 30-те години на 20век.
През 70-те години се появява психология на развитието през цялостната продължителност на живота – life span=жизнен път=обхват – част от психологията на развитието.
Психологията на развитието през жизнения път е мултидисциплинар-на област. Тя се утвърждава въз основа на базисните допускания за жизнения път, които ревизират и допълват дотогавашните културни и научни възгледи за развитието, ограничени до детството и юношеството. Най-важното от тези допускания е, че психичното развитие е процес, продължаващ през целия живот и е множествено детерминиран и връзката с хронологичната възраст не е строго каузална.
От най-ранно детство до зрелостта и стареенето кривите на биологичното развитие и кривата на психичното развитие могат съществено да се разминават. Индивидуалното развитие през жизнения път е резултат на интеракция на биологични-социални интраиндивидуални фактори, които не могат да се разглеждат и интерпретират извън историческия и културния контекст на индивидуалния живот. Мултидисциплинарна, множествена детерминация, развитието е многопосочно и се разминава с биологическото. Може да се каже, че в психологията на развитието се преодолява алтернативното, черно-бяло мислене, от типа или-или. Тази наука търси да направи една обща концептуална рамка, а не една единствена теория. Как се развива индивидът в различните контексти – на биологията, на социологията, на културата.
Възникването и утвърждаването на тази наука като самостоятелна се дължи на американските психолози и Пол Бейлтс (конференции през 70-те години, многотомни издания върху психология на развитието през жизнения път). Той организира група от изследователи, които приемат научно сътрудничество и екипния начин на живот. Бейлтс смята и доказва, че добра теория за човешкото развитие може да бъде създадена само от хора, които приемат екипния начин на работа, но и взаимно уважение и признание. Тези учени са високо ценени. Първите изследователски екипи се създават в различни университети – Западна Вирджиния, Станфорд, Пенсилвания, Мичиган. Първите учени – Пол и Маргарет Бейлтс, Карл Ригел (диалектична концепция за развитието), Лорън Шайе (развитие на мисленето и емпиричните изследователски модели), Гизела Лабови-Виев (развитие на мисленето в младежка възраст).
В Чикаго работят през тези години: по-социологически ориентирани Бърнис и Датан Нюгартен, Робърт Харигърс, Елен Къминг, Уилям Хенри (Канзаското лонгитюдно изследване, концепцията за дезангажирането като основна причина за процеса на стареене).
В руската психология идеите на психологията на развитието са концентрирани около идеята на Рубинщайн за личността като деятел на своето развитие. Това се различава от идеята за дейностния подход на Леонтиев, че човек се формира само в и чрез дейностите, които извършва. Изследване на жизнения път: Борис Ананиев („Човекът-предмет на познание”), Анциферова (Личността като развиваща се система). Понятието „възрастова психология” идва от руските традиции. В психологията на развитието през цялостната продължителност на живота връзката между развитие и възраст не е строго каузална, следователно не е правилно психологията на развитието през цялостната продължителност на живота да се нарича възрастова. Докато биологията е вътрешна по отношение на психичното развитие, възрастта е детерминанта на развитието, но после – не. В България – 1975г.
Важен етап в утвърждаването и изследването на жизнения път е началото на 80-те години. Пол Бейлтс с голям екип изследователи напуска Америка и основава институт за човешко развитие и образование в Берлин:
Първа дефиниция на областта: Психологията на развитието е ориентирана към описание, обяснение и оптимизация на развитийните промени през жизнения път от раждането до смъртта. В тази дефиниция акцентът се поставя върху оптимизацията на развитието и по-пълното използване на психологическите потенциали на живота. Доказано е, че всяка възрастова степен има значително по-висок потенциал от този, който средно-статистическият човек успява да реализира. През 1987г. в публикация Бейлтс дефинира по-експлицитно крайната цел на тази научна дисциплина. Психологията на развитието през жизнения път изследва стабилността и промяната, която се проявява в човешкото поведение от зачеването до смъртта. Теорията и изследванията са насочени към систематизиране на следните познания:
1)разработване на общите принципи, които се отнасят до същността на развитието;
2)описание на интериндивидуални подобия;
3)описание на интериндивидуални различия;
4)описание на индивидуални и контекстуални фактори, които управляват интраиндивидуалната пластичност и податливост на промяна в жизнения път.
Усилията на изследователите са насочени в две посоки:
1)Описание на универсалните характеристики, които правят хората подобни през различните възрасти. Този подход е номотетичен и е ориентиран към извеждане на общите средностатистически закономерности на възрастовата промяна и се абстрахира от индивидуалните различия. Този подход е типичен за класическите стадиални теории, които допускат, че процесът на развитието изисква всички хора да развият сходни структури и функции в инвариантна последователност. Приема се, че тези характеристики дават на хората адаптивна способност да посрещнат културно дефинираните задачи на развитието в отделните възрасти;
2)Описание на диференциалните различия в индивидуалната история на живота. Този подход е идиографичен. Насочен е към индивидуалния специфичен начин на преживяване на задачите на развитието. Идиографичният анализ поставя акцента върху уникалността на всяка жизнена биография – два типа закономерности.
В психологията на развитието двата подхода не се разглеждат като алтернативни. Приема се, че идиографичният анализ представлява мощно средство за идентифициране едновременно на индивидуалните специфики и на по-общите закономерности на развитието. Повечето от изследователите на жизнения път използват предимствата и на двата подхода. В съвременната психология на жизнения път наред с обогатяването на методологията и общата теория на развитието се разгръща дискусия за понятията в интерпретацията на развитието. Изследванията доказват, че възрастта не е еднодименсионален конструкт. Хронологичната възраст е многодименсионална и не е само независима променлива и нейното значение в психологията на развитието през жизнения път се релативизира; възрастовите граници и възрастовите норми стават по-флуидни и се поставя въпросът за обратното влияние на психичното и личностното развитие върху отлагането на биологичния и социалния спад.
В по-ранните изследвания - възрастта=НП, психичното развитие=ЗП и се търси как с възрастта нарастват отделните компоненти на психическото развитие – памет, когниции и т.н.
В съвременните изследвания – психичното развитие=НП, биологичният и социалният спад=ЗП , много е вероятно хората с високи показатели на психично развитие да имат по-отложено социално стареене.
В тази стратегическа цел основният акцент е върху конструирането на концептуална рамка за обща организация на развитието. Този подход е холистичен и личностно-центриран. От холистична гледна точка личността се разглежда като цялостна система и се конструира базово знание за личностното израстване през живота.
1. Какво е развитие и какво е промяна?
2. Какво е процесът на социализация на личността срещу персонализация?
3. Динамичен възглед за личностна организация.
4. Какво е адаптивна функция на личността?
5. Когнитивен подход на Бейлтс към обяснението на личностното израстване. Що е то мъдрост?
Промяна – количествено измерима вариация в постиженията, на някакво умение, компетентност, функция. Тя може да се предвиди. Например, с нарастване на хронологичната възраст се очакват предвидими промени в способността за запаметяване на информация.
Развитие – цялостна личностна трансформация. Отнася се до такава форма на качествена промяна, която е организирана, цялостна и адаптивна спрямо задачите на развитието на дадения възрастов етап. В центъра на понятията за развитието е идеята за подобряване. От тази гледна точка Каплан дефинира развитието като „движение по посока на съвършенството”. В много определения за крайна цел на развитието преобладава признанието, че тя е идеал, недостижима реалност.
Карл Роджърс – „добрият живот е процес, а не състояние на съществуването”. Той е насока към усъвършенстване, т.е. не е важно докъде сме стигнали, а накъде вървим. Но съвършенството има ценностни измерения, исторически изменчиво е и зависи от културния контекст. В западните култури дефиницията за съвършенство включва индивидуалистични ценности и културни практики – да си способен да упражняваш нарастващ контрол върху живота, да разчиташ на собствените си сили, да поемаш по-голяма отговорност за действията си и да осъществяваш индивидуалния си потенциал. Тези ценности са интегрирани в теорията за развитието през жизнения път. В тази перспектива при дефинирането на същността на човешкото развитие се подчертава значението на индивидуалния контрол върху собствения живот, което води до разбиране на развитието като процес на движение или пътуване към самоопределението. Всички тези характеристики на индивидуалистичния модел на личността могат да се разгледат като аспекти на персонализация, чрез които индивидът се самоопределя като цялостна личност и се стреми във своя живот да реализира своята уникалност. В съвременната теория за психосоциалното развитие се отделя специално внимание за изясняване на същността и диалектическите взаимодействия между процесите на социализация и персонализация на личността. Двата процеса са взаимосвързани, но и противоречиви и имат различни крайни цели:
Цели на социализацията – интеграция в групата на принадлежност, конструиране на социална идентичност, да бъда подобен на другите.
Цели на персонализацията - диференциране на личността, вътрешна интеграция и реализация на Аза като оригинална цялост. „Да бъда различен”, „Да бъда себе си”.
Социализацията се реализира от социалните институции и оказва натиск върху човек, той става конформен, жертва част от своята идентичност.
Обяснителният модел за двойната интеграция на личността – социална и психологическа – диалектическите противоречия между тези два процеса като източник на развитийните кризи е предложен от Пиер Таб от университета в Тулуза. Същественото в този модел е, че най общо адаптацията към социалните роли и социализиращите институции не се разглежда като крайна цел на личностното развитие, а само като средство за персонализацията на личността. Поведенията, типични за персонализацията на личността, се разглеждат в рамките на теорията за търсене на персоналната идентичност, утвърждаване на себе си, стремеж не винаги експлицитно формулиран да станеш друг, да живееш по друг начин, което те прави по-истински, по-автентичен и по-удовлетворен. В този контекст еволюцията на личността се изразява във вътрешен ръст: (1)на чувството за собствено достойнство и ценност и (2)разширяване на собствените възможности и цели във външния свят.
-нормативни възрастови фактори;
-нормативни исторически фактори;
-ненормативни жизнени събития.
Карл Ригел- концепция за диалектическото мислене- в своя диалектичен модел за човешкото развитие предлага друга гледна точка за обяснение на диалектиката в отношенията между индивида и неговия социокултурен контекст. Както индивида, така и другите контекстуални фактори си взаимовлияят и са включени в един постоянен процес на трансформация. Според диалектичната концепция за развитието индивидът играе активна роля в своето развитие. Тази гледна точка се поддържа и от Лернер, Буш Рознагел. Те разглеждат индивитите като производители и агенти на своето собствено развитие. Всъщност личността активно създава своето обкръжение. Тя определя кои са важните и неважни контексти на своя живот. Тя решава какво в своя живот може да промени, какво може да пренабрегне. Тя преценява, че някои задачи на развитието са по-важни от други. Наред с тази активна роля на индивида във взаимодействието на различните контексти деаликтичната концепция отчита факта, че по време на индивидуалния живот се променя и социокултурния контекст. Диалектичната концепция приема идеята за развиващия се индивид и в развиващият се свят. Контекстуалната парадигма показва ограниченията на персонологичните теории, които разглеждат само вътрешната динамика на развитието на индивида. На базата на тези идеи се разработва контекстуално-диалектична парадигма на развитието. Метафората – историческото събитие.
6.Влияние на историята и културните различия. Развитието на жизнените пътища може съществено да варира в зависимост от историческите и културните условия. Тук въпросът е как възрастовите фази и общо процесът на човешкото развитие се влияе от социокултурните условия, съществуващи в дадения исторически момент и как се променят във времето. Вашият жизнен път е коренно различен от този на ашите родители, просто защото сте от различни кохорти и генерации. Още по-големи са различията в събитията и преживяването на младостта от тези на вашите баби и дядовци, които вероятно са били млади преди демократичните промени. Фазите на човешкия живот, процесите на сомоопределение и конструиране на идентичността са различни при индивидуалистичните и колективистичните култури. Едно от теоритичните изисквания за съобразяване с влиянието на историческите и културни фактори е причципът за културната и исторческа относителност на теориите за развитието. Съобразяването с този принцип според Кенст Герген води до промяна на традиционните цели на изследванията в рамките на психологията на развитието през жизнения път. Теориите в областта на life-span подхода трябва да бъдат насочени не само към подобряване на предикцията и контрола на човешкото развитие, а към разбираемо и споделено представяне на всеки жизнен опит. Тук акцентът се поставя върху ценностите, важни в човешкия живот, различните значения и смисъл, които повишават удовлетвореността в живота. В тази връзка Герген въвежда едно важно измерение на теориите за жизнения път. Генеративност = това представлява тяхната способност да оспорват доминиращите в социалните репрезентации, митове, стеоретипи и общо предразсъдъци за отделните възрасти и за подходящия или правилен жизнен път. В тази перспектива на историческите и социокултурни промени теориите за развитието трябва да предлагат алтернативни ценностни решения и системи от социални действия, различни от съществуващите.
7.Развитието е междудисциплинарна област. Човешкото развитие, за да бъде изяснено, ползва постиженията и на други науки, които също така изучават човека (биология, невропсихология, антропология, социология, история).
0 коментара:
Публикуване на коментар