Психология на личността 2

I.Активност. Видове активност.

Животът на всеки човек се определя от една непрекъсната активност.Тя включва не само различни видове действия, но и прежевявания-психична активност / възприятия, мисли, чувства, представи /, даже ако тя е недостъпна за външно наблюдение и не предизвиква някакви непосредствени изменения във външния свят.

Когато се занимаваме с психология на мотивацията трябва да знаем, че към нейната проблематика се отнасят само тези форми на активност, които се характеризират с целенасоченост към достигане на определени цели.Изследванията на мотивацията са призвани да обосноват разчленяването на потока на активност на единици преди всичко от гледна точка на въпроса „с каква цел”.Например защо в дадена ситуация човек избира дадена, а не някаква друга цел и известно време с определена настойчивост се стреми да я постигне.

Различните видове активност могат да се различават не само по това дали се изчерпват единствено с преживявания или включват отделни форми на поведение.В психология на

мотивацията се разграничават произволна и непроизволна активност.Отделните стадии на произволната активност се съгласуват с изменящите се условия на дадената ситуация и продължават дотогава, докато е необходимо за постигане на определен резултат.При тази активност са осъзнати преследваната цел и възможностите за контрол върху хода на разгръщащите се процеси.Единствено към подобни единици на активността има смисъл да се търси мотивация.Произволната активност винаги се осъществява върху фона на повече или по-малко отчетливи очаквания за предполагаемия резултат от дейността или възможните последици от този резултат.Особено ясно тези очаквания се отразяват във волевите действия, но те могат да бъдат проследени и в особените импулсивни реакции.Даже когато волевите действия се автоматизират до равнището на навици, очакванията продължават импулсивно да играят своята роля в регулацията на активността, което веднага става очевидно при нарушения в протичането на автоматизма.

Непроизволни се явяват тези единици на активността, които са свързани с преживявания от типа на сънищата или фантазиите, когато човек се отдава на размишления като зрител на театрален спектакъл.Към непроизволното поведение се отнасят както чисто рефлекторните отговори като например ателния рефлекс или ориентировъчната реакция, така и условните сигнални реакции.За непроизволната активност въпросът „с каква цел” е лишен от смисъл, тъй като на нея не може да се приписва някакво намерение.Това разбира се не значи, че подобна активност е безпричинна, нецелесъобразна и не се поддава на обяснение.Нейното обяснение е свързано с отговора на въпроса „защо”, а не „с каква цел”.

Сред единиците на произволното поведение трябва да се различават понятията мотив и мотивация при обясняване на поведението и за отделяне на някои основни проблеми в психологическото изследване на мотивацията.Разбирането за мотива като желано, целево състояние в рамките на отношението „индивид-среда” ни дава възможност да отбележим някои основни проблеми в психологията на мотивацията.

1.Съществуват толкова различни мотиви, колкото съществуващите съдържателно еквивалентни класове на

отношенията „индивид-среда”.Тези класове могат да бъдат разграничени върху основата на характерните целеви състояния, към които често се наблюдава стремежа на отделните хора.Наред с желаните целеви състояния, мотивите в рамките на някои отношения „индивид-среда” могат да бъдат определени и просредством избягваните състояния.В дадения случай пред нас стои проблемът за съдържателната класификация на мотивите.

2.Мотивите се формират в процеса на индивидуалното развитие като относително устойчиви оценъчни диспозиции.Необходимо е да се изясни върху основата на какви възможности и активиращи въздействия на средата възникват индивидуалните различия в мотивите, а също да се изяснят възможностите за изменение на мотивите по пътя на целенасочено вмешателство.В дадения случай пред нас стой проблемът за развитие и изменение на мотивите.

3.Хорта се различават по индивидуалните прояви / характерът и силата / на едни или други мотиви.В различните хора е възможна различна йерархия на мотивите.В дадения случай пред нас стой проблемът за измерване на мотивите.

4.Поведението на човека в определен момент от време на се мотивира, не от всеки или от всички възможни негови мотиви, а само от тези, които се намират на най-високо място в неговата йерархична система.Именно те при дадени условия са свързани по-близко от другите с перспективите за достигане на съответстващото целево състояние или напротив достигането на което е поставено под съмнение.Едновременно с това могат да се активизират и други мотиви, които са му подчинени или се намират в конфликт с него.В дадения случай пред нас стои проблемът за аткуализация на мотива, т.е. с проблема за отделяне на ситуативните условия, водещи към такава актуализация.

5.Мотивът остава действен и участва в мотивацията на поведението дотогава, докато не се достигне до целевото състояние на съответстващото отношение „индивид-среда” или индивидът не се приближи към него дотолкова, доколкото позволяват условията на ситуацията или изменените условия на реакцията на което той се активира и става доминиращ.Действието, както и мотивът нерядко се прекъсва след достигане на желаното състояние или се разпада на

разпръснати във времето части.Тук ние се сблъскваме с проблема за отделяне в човешкото поведение на отделните части на действието, т.е. с проблема за смяната на мотивацията, нейното възобновяване или последствието на вече съществуващата мотивация.

6.Подбудата към действие от определен мотив се обозначава като мотивация.Мотивацията се разбира като процес на избор между различни възможни действия, регулиращ процес и насочващ действието за достигане на специфичните за даден мотив целеви състояния и поддържащ тази насоченост.С други думи мотивацията обяснява целенасочеността на действието.В този случай пред нас стой проблемът за мотивацията като обща целенасоченост на дейността и в особени случаи с проблема за мотивационния конфликт между различните цели.

7.Безусловно мотивацията не е единен процес, който равномерно от началото до край пронизва поведенческия акт.Тя по-скоро се състои от разнородни процеси, осъществяващи саморегулативна функция на отделните фази от поведенческия акт, преди всичко и след изпълнение на действието.В началото работи процесът за преценяване на възможните изходи от дийствието и оценка на неговите последици.В дадения случай се сблъскваме с проблема за аналитичната реконструкция на мотивацията, чрез хипотетични междинни процеси на саморегулация, характеризиращи отделните фази-от протичането на действието.

8.Мотивационната дейност е тази, която е насочена към достигане целта на мотива и не трябва да се смесва с понятието мотивация.Дейността се състои от отделни функционални компоненти-възприятие, мислене, научаване, възпроизвеждане на знания, реч или моторна активност, които притежават собствен натрупан зарас от възможности / умения, навици, знания /, с които психология на мотивацията не се занимава и не приема като нещо дадено.От мотивацията зависи как и в какво направление ще бъдат използвани различните функционални способности на мотивацията, обяснява избора между различните варианти на възприятие и възможното съдържание на мисленето и освен това обяснява интензивността и упорството при осъществяване на избраното действие и достигане на неговия резултат.В този случай се сблъскваме с проблема за многообразното влияние на мотивацията върху наблюдаваното поведение и неговите резултати.

2.Мотив и мотивация-основни проблеми.

Понятието „мотив” включва в своето съдържание такива понятия като потребност, подбуда, влечение, склонност, стремеж и т.н.Всички разлики в значението на тези термини показват динамичния момент от насочеността на действието върху определени целеви състояния.Всички те, независимо от тяхната специфика съдържат в себе си ценностен момент и субектът се стреми да ги достигне като използва разнообразни начини, средства и пътища за това.При подобно разбиране можем да предположим, че мотивът се задава с такива целеви състояния на отношението „индивид-среда”, които са по-желани или по-удовлетворяващи от наличното състояние.От тази обща представа произтичат редица следствия за употребата на действията и навиците.В действията намира изражение не само присъщата за поведението на животните целенасоченост, но и рефлексивността на действието, което хорактеризира човешкото поведение.Рефлексивността означава, че действието се съпровожда от особена по своя вид „обратна връзка”, а именно, че субектът осъзнава своето действие.По време на неговото осъщестествяване субектът може да оценява поставената цел от гледна точка на перспективата да успее да я корегира от позициите на различни норми, да се чувства отговорен за възможните резултати, да предвижда техните последици за себе си и обкръжаващите го и да съобщава за всичко това на другите хора.Обратно затвърдените способи на действие / навици и привички / са дотолкова заучени, че се превръщат в автоматизми.Те са лишени от рефлексивност, която обаче се възстановява при нарушения в протичането на дейността.Действията винаги включват в себе си отделни сегменти във формата на навици.

Активността може да бъде нармативна или индивидуална / отклоняваща се от правилата или от обичайното /.За почти всички жизнени ситуации съществуват определени правила за поведение, задължителни в дадената субкултура и влизащи в нейните традиции.Причините за отделните постъпки, техните цели и средства са очевидни за съвременниците, принадлежащи към тази културна среда.За това при нормативното поведение едва ли някой друг освен психолозите се замисля да постави въпроса „ с каква цел”.Хората по определен начин задоволяват глада и жаждата си, установяват контакт с партньори от другия пол, възпитават децата си, стремят се да подобрят своите социални и икономически условия и т.н.

Действието става индивидуално, когато не можем да го отнесем към конвекционалните нито на стадия на целепоставянето, нито на стадия на неговото осъществяване.За разлика от нормативното, индивидуалното действие се появява когато човек в за него ситуация постъпва съвсем различно или когато нито принудата, нито отрицателните последици могат да го отклонят от избраната цел.Разбира се между нормативните и индивидулните действия няма ясна граница.Например и в нормативното действие могат да се забележат индивидуални различия, различна степен на енергитичност и упорство, които да предизвикат въпросите „защо” или „с каква цел”.

Индивидуалното действие не се определя изцяло от условията на ситуацията.Вероятно съществуват специфични свойства, определящи индивидуалните различия между хората, изразяващи се в техните желания, влечения, стремежи, намерения, мотиви.Личностната детерминация на действието се разбира в неговите различни параметри:

Параметър1.Степента на съответствие между даденото действие и действията на другите хора / индивидуални различия /.Колкото по-малко се съгласува действието на човека с действията на останалите хора в една и съща ситуация, в толкова по-голяма степен то е обусловено от личностни фактори.

Параметър2.Степен на съответствие между даденото действие и действията на човека в други ситуации / стабилност по отношение на ситуации /.Колкото по-еднотипно действа човек в различни ситуации, толкова по-силно неговото поведение е обусловено от личностни фактори.

Параметър3. Степен на съответствие между даденото действие и действията на човека в аналогични ситуации в миналото / стабилност във времето /.Колкото по-често и по-забележимо при повторни ситуации човек променя своето поведение в толкова по-висока степен то е детерминирано от личностни фактори / при условие, че на ситуацията не оказват влияние допълнителни външни фактори /.

Доколкото отговаря на трите параметъра, действието става все повече индивидуално, в много по-лека степен започва да се определя от външните обстоятелства и все по-силно да зависи от своеобразието или личностните особености на действащия обект.Затова или субектите притежават различни по вид или форма прояви на мотивационните диспозиции, или причините за изменящата се мотивация са обусловени от самата ситуация / напр.изменения на външните обстоятелства / .При положение, че разглеждаме действията / или техните резултати / като следствия в такъв случай техните причини могат да бъдат отнесени или към ситуацията или към личността.

Психология на личността 1

Темперамент са индивидуалните свойства на психиката на човека, които определят динамиката на психическата дейност.Темпераментът се проявява в начина на протичане на емоциите, мисленето, волевите движения, темпа на речта, реакциите и др. За различаване на свойствата на темперамента е необходимо да се познават три негови признака:

· едни и същи свойства на темперамента се проявяват по един и същ начин при различни дейности

· свойствата на темперамента са устойчиви и постоянни в течение на дълъг период или дори през целия живот на човека

· свойствата на темперамента на даден човек са закономерно свързани помужду си в определена структура.

И.П.Павлов установява, че темпераментът на животните и човека се характеризира от съчетаването на свойствата на нервната система.Типовете темперамент се обозначават с термините, въведени от Хипократ-холерик, сангвиник, флегматик и меланхолик.

С..Мерлин прави психологическа характеристика на основните свойства на темперамента:

· Възбудимост

· Емоционална възбудимост

· Резистентност

· Сила на емоциите

· Активност

· Реактивност

· Тревожност

· Пластичност и ригидност

· Субективация

· Екстровертност и интровертност

Характер:

Не малко автори отъждествяват понятията „личност” и „характер”.В това има известна логика, тъй като характерът е върхът на пирамидата, вплитащ в себе си всички елементи от

основата до върха.Хората се различават по своя характер.Обикновено за един човек се казва, че е добър, за друг, че е лош и егоист.Характерът представлява ярка изразеност на определени индивидуални особености на личността.Характерът е свързан с мирогледа, възгледите, убежденията на личността.Той е съвкупност от съществените черти на личността, които се проявяват в поведението, действията и отношението към обстоятелствата на живота, към другите хора и към самия себе си.В разбиранията на съветските психолози, за структура на характера съществуват две схващания-за интегрална характеристика и за диференциална характеристика.Многообразието на човешкия характер се провява в системата от отношения към себе си, към другите, към собствените постижения, към извършената дейност, към света като цяло.Характерът определя социалната позиция на индивида.

Индивид:

Понятията „индивид”, „индивидуалност”и „личност” се застъпват, но са и различни.

Индивид е конкретен представител на един биологичен вид.Като представител на човешкия вид, индивид значи човек.Индивид значи нещо единно, неделимо, несъставно, за разлика от вид, род, клас, семейство, които означават типични множества.Всяка конкретна личност е човешки индивид, но не всеки индивид е човешки индивид.Много често думата „индивид се употребява като „личност”, което е малко унизителен нюанс-„жалък индивид” , но „велика личност”.

Човекът е индивид като конкретен екземпляр от човешкия род.

Индивидуалност:

Понятията „индивид”, „индивидуалност”и „личност” се застъпват, на са и различни.

Човекът е индивидуалност като особена, неповторима комбинация от качества и черти.Докато individuum значи нещо неделимо, individualitas значи своеобразност.Думата

“ индивидуалност” има няколко нюанса.Индивидуалист е човек, като съвкупност от черти и качества, от отличителни особености, има ярко отличим вид, физиономия.Индивидуалността е

своеобразна и ценна комбинация от качества на човека.Например „Х.У. притежава ярка индивидуалност”.

Във философията и естетиката индивидуалността не се отнася обезателно за човек, например „ индивидуалност на стила”

Индивидуалност е съчетание на психически особености, с които един човек се отличава от другите.Тя е най-характерната страна на личността.Индивидуалността в един човек се проявява по-силно, а в друг е незабележима.Според Е.В.Шорохова индивидуалността отразява силните и слабите черти на даден индивид.

Личност:

Понятията „ индивид”, „индивидуалност” и „личност” се разглеждат като застъпващи се, но са различни.Съставянето на единно определение на понятието „личност” е по принцип невъзможно.Зависимо от гледната точка, от предметната сфера на познание, личността се дефинира по различен начин.Например: историческа личност, политическа личност, личност в изкуството.”Личността” е обект на изследване, в психологията, от древността до днес.”Личност” първоначално е означавало „маска”, роля, която актьорът е изпълнявал в театъра.Още за древните философи е била вярна тезата, че личността е онова нещо, което се формира, развива, избира от човека в неговия жизнен път, че тя е неповторима негова същност.В „личността” има две отделни подструктури, формиращи се под влияние на два основни фактора-биологичния и социалния.Първата включва памет, мислене, импулсивност, динамичност, а втората интереси, склонности, познания.В структурата на личността З.Фройд отделя три компонента-то, аз и свръх-аз.Основните движещи сили на личността при фройдистите са безсъзнателните влечения, а при неофройдистите защитните механизми.Особено рационално е развитата от Г.Олпорт теза, че ако искаме да разберем какво представляла дадена личност, е необходимо да видим нейната проекция в бъдещето.Е.Ширангер прави топологизация на личностите: теоритичен тип, икономически тип, социален тип.Чрез тях той иска да покаже, че хората се различават съществено помежду си не по типа темперамент, а по тяхната ценностна ориентация.

Личността е „социалното лице” на човека, същността на неговата социална роля.Личността представлява сложна система, чиито елементи съществуват в единство.Личността отразява в себе си факторите на средата, в която се развива.Човек става личност в процеса на своето съществуване като субект на социални отношения.

Холерик:

Типовете темперамент се обозначават с термините, въведени от Хипократ-холерик, сангвиник, флегматик, меланхолик.

Холерикът се характеризира с високо равнище на нервно-психическата активност, на енергичността на движенията, на импулсивността и изразеността на емоциите, страстно се увлича и изпълнява дейността си с голям прилив на сили, упоритост, целенасоченост, раздразнителен, несдържан, избухлив, общува с много хора.

Сангвиник:

Типовете темперамент се обозначават с термините, въведени от Хипократ-холерик, сангвиник, флегматик, меланхолик.

За сангвиника са характерни: твърде висока нервно-психическа активност, богатство на мимически жестове, движенията му са твърде бързи, речевите реакции също, висока енергичност, работоспособност и издръжливост при интересна работа, адаптация към изменящите се условия в живота, бързо влизане в контакт с нови хора, бързо съсредоточаване на вниманието към нова работа, остроумие.

Меланхолик:

Типовете темперамент се обозначават с термините, въведини от Хипократ-холерик, сангвиник, флегматик и меланхолик.

За меланхолика са характерни съвсем ниско равнище на нервно-психическа активност, съдържателност на речта, емоционална реактивност, голяма тактичност, добър работник.Меланхоликът е интровертен-стеснителен, страхлив, силно раним е, дъблоко преживява дори и незначителните жизнени обстоятелства.Той е затворен, самотен поради своята неувереност, плах е, с ниска работоспособност.

Флегматик:

Типовете темперамент се обозначават с термините, въведени от Хипократ-холерик, сангвиник, флегматик, меланхолик.

Флегматикът се характеризира с добро равнище на активност, бавност и спокойствие в действията, спокойствие в трудни условия на живот, строго спазване на реда в работата си, умереност в отношението с хората.Флегматикът е интровертен

Личността в социалната среда 2

Още Маркс и Енгелс посочиха, че битието на хората е реалният процес на техните отношения. Те посочиха също, че „производството и размяната на неговия продукт са основата на всеки обществен строй”.

Степента на развитието на производителните сили определя характера и формите на производствените отношения. Последните включват в себе си конкретните форми на общественото разделение на труда и определят социалнокласовата структура на обществото. Общественото битие има обективен характер. То не зависи от съзнанието и от предпочитанията нито на отделния индивид, нито на цялото поколение. Тая система от отношения, т.е общественото битие, те заварват като нещо готово, като продукт от дейността на предшествуващите поколения. Тя определя начините и формите на дейност на отделната личност. Общественото битие определя обективната социална структура на обществото и специфичната, обкръжаваща личността среда (микросреда). Затова под обществено битие ние ще разбираме материалните обществени отношения (икономически, класови, национални, семейни, практическата дейност на хората), т.е структурата на обществото, която възниква независимо от общественото и личното съзнание, но в края на краищата намира отражение в тях.

Общественото съзнание – за разлика от индивидуалното – е продукт на цялото общество. Това са знанията, духовната култура, натрупани в обществено-историческата практика на човечеството и закрепени посредством езика в научни, философски, идеологически, естетически, нравствени, религиозни и други теории и норми. Общественото съзнание отразява преди всичко обществените явления. В зависимост от отделните страни на духовната дейност на хората то се дели на научно, философско, политическо, правно, морално, естетическо, религиозно. Общественото съзнание, макар да е отражение на общественото битие и продукт от дейността на хората, по отношение на отделния индивид то е обективно, защото съществува независимо от съзнанието на индивидуалната личност, като сициална реалност.

Между общественото съзнание и индивидуалното съзнание съветският учен Тугаринов отбелязва три отличия:

1. „Докато индивидуалното съзнание е отражение на цялата обкръжаваща човека действителност, то общественото съзнание е „съзнание на обществените отношения и никакви други” (Ленин) ;
2. Общественото съзнание е висша степен на съзнание в сравнение с индивидуалното, защото то е резултат от духовното производство на цялото човечество в течение на хилядолетия ;
3. Общественото съзнание е съзнание за обществените резултати на моите действия, до които индивидуалното съзнание може и да не достигне, ограничавайки се със съображения за значението на моите действия само за мене лично.

Личността в социалната среда 3

Човек е родово понятие. Той е резултат от биологическата еволюция, най-висшето достижение на тази еволюция, продукт на историческия процес и неин субект, носител на съзнание и самосъзнание. Индивидът – това е определен човек, представител на конкретния човек, група, класа, общество. Той е носител на конкретни исторически свойства на родовата същност на човека, тяхното индивидуално проявление. Личността е понятие социално.Тя е съвкупност от онези свойства на човека, които са отражение на обществената среда. Личността – това е човекът, взет в неговата съвкупност от свойства, породени от въздействието на обкръжаващата го обществена среда. Маркс и Енгелс разграничават понятието индивид и личност. Според тях формирането на личността е исторически процес. В различните определения на личността в литературата се изтъкват такива нейни свойства като самопознание, разбиране на своите социални функции, на самата себе си като субект на исторически процес, отношението на човека, способността му съзнателно да заема определена позиция, със своя действена позиция към всичко, което го обкръжава ; към другите, към социалния строй, към борбата на масите, към задачите на колектива, към съдбата на другия човек.

В класовото общество само представителите на господстващата класа са се смятали за личности. В робовладелското общество за личност се признава само свободния член на обществото. Във феодалното общество личност представлява човекът с „благородна кръв”. В капиталистическото общество понятието личност се отъждествява с понятието собственост. В. Джеймс, американски психолог, пише в своята книга „Основи на научната психология” , че личността „в най-широк смисъл на думата е общата сума на това, което човек може да назове свое, т.е не само собственото си тяло и собствените си психични сили, но и принадлижащите му дрехи и дом, жена и деца, прадеди и другари, своята добра слава и творчески произведения, поземлената си собственост и конете, яхтата и текущата сметка в банката”. Загубването според Джеймс на известна част от собствеността води до накърняване достойствата на личността и обратно. Личността според класическото определение в американската социология – това е организиран комплекс от черти и гледни точки, в които централно място заемат приживяванията на индивида на самия себе си. От признаците на личността американските социолози поставят на първо място самосъзнанието. Според тях самосъзнанието е представа на личността за своето сходство с другите личности и своето отличие от тях. Една от най-популярните концепции за личността на запад е Фройдисткото схващане. Според Фройд в основата на човешката личност лежат тъмни подсъзнателни влечения – сексуалното и влечението към смъртта. Обществото с неговите нравствени норми, пречи на самостоятелното проявление на тези влечения, от което произтича конфликт между личността и обществото. Класиците разглеждат личността като реална, живееща, развиваща се и действаща при определени конкретни общественоисторически условия. Колкото по-развити са обществото и връзките на човек с обществото и другите хора, толкова по-богата е човешката личност. Маркс пише, че „действителното духовно богатство на индивида всецяло зависи от богатствата на неговите действителни отношения”.

Личността в социалната среда 4

Личността е обект на изследване от всички обществени науки, всяка една от които я изследва от своя аспект. Историческият материализъм изучава личността като деател в общественото развитие, като член на дадена класа, общество. Политическата икономия – като производител на сила, като потребител на материални и духовни блага. Етиката – като носител на морални ценности. Юридическата наука изследва правните норми и правните отношения, определящи положението на личността в обществото. В педагогиката – процеса на възпитанието на личността и т.н. Особено място заема психология на личността, която изучава психичния живот на личността, който мотивира поведението на човека и опосредсвува зависимостта на поведението на личността от външните условия. Под психичен живот разбираме отражението на външния свят в съзнанието на личността, но не механически огледално, а „преработено” , асимилирано, влязло във вътрешната структура на личността, формирало нейния индивидуално психичен облик със специфична структура. Тази структура отразява целия жизнен път на развитие на личността и своеобразното отношение на връзки, в които тя се намира с конкретната обкръжаваща я жизнена среда. Психическия облик и структурата на личността обуславят активното, индивидуалното избирателно отношение на личността към заобикалящата я среда. Нито дадено поколение, нито отделната личност създават тази сложна система на отношение, която причисляваме към общественото битие, а я заварват като нещо наготово дадено. Тази система от отношения определя начините и формите на дейност на отделната личност, нейната жизнена деателност. Общественото битие определя съзнанието на хората. Но общественото битие е нещо сложно, многостранно и за всяка конкретна личност приема специфичен характер. Това зависи от обективното място, което личността заема в системата на обществените отношения. То определя нейната обществена роля и функция. Формирането на съсзнанието на отделния човек не е резултат само от индивидуалното взаимодействие на личността с обкръжаващата я материална среда, т.е от непосредственото въздействие на предметите и явленията от природната и обществена среда. Общественото битие не определя пряко съзнанието на отделния индивид. Индивидуалната личност не може сама непосредствено под влияние на общественото битие да изгради своето мирогледно идеологическо съзнание. Това, както знаем, според Ленин е невъзможно дори за цяла класа. Съзнанието на човека е обществен продукт, резултат от дейността и развитието на цялото общество. Правилно посочва съветската учена Буева, че „съзнанието на личността, осъзнаването от нея на смисъла на обкръжаващата социална действителност ... не е резултат от индивидуалното взаимодействие с материалната среда, хода на което се опосредствува непосредственото въздействие на предметите и явленията от природата и социалната среда върху сетивните органи и мозъка на човека. Сетивното възприятие на действителността е основа и условие за съзнанието. Но съзнанието не възниква в индивидуално сетивното общуване със средата. Възприемането от личността на обкръжаващия свят винаги се опосредствува чрез обществения опит, става чрез общуването с хората”.

Личността в социалната среда 5

Личността се формира под вличнието на два потока информация. Единия поток идва от въздействието на общественото битие, а другия – от въздействието на общественото съзнание. Формирането на личността е резултат не само от въздействието на общественото битие, но и от усвояването от личността на формите на общественото съзнание. Тези форми на обществено съзнание се усвояват от индивида с усвояването на обществените отношения и опит. Това става в процеса на обучението чрез помоща на по-възрастните и чрез системата на информация. Общественото битие формира съзнанието на личността опосредствувано чрез общественото съзнание.

Общественото съзнание опосредствува отразяването от личността на всички обстоятелства на нейния живот. Човек не е в състояние да усвои целия обем на информация, която получава. Характерът на информацията и нейният обем, който личността ще усвои, зависят от характера на неговата обществена роля и функции. Информацията може да има характер на усвояване, да се приема за сведене от личността, без да има личностно значение за нея. В този случай тя играе незначителна роля в нейния живот. Информацията може да отговаря на известна любознателност на личността, на познавателните интересии или да събужда такива. Тя обогатява нейното познание за действителността, влиза в нейния запас от знания и в бъдеща може да влезе в действие. Но информацията може да отговаря на онези въпроси, мисли и вълнения на личността, които са породени от нейната житейска практика, впечатления и опит. Ако информацията намери подкрепа в социалната дейност на личността, обслужва тази дейност и се одобрява от страна на колектива и обществото, тя става убеждение и влиза в мотивите на поведението на личността. Усвоеното обществено съзнание, приминало в мироглед, създава обстановка за действие и определя поведението на личността. В резюме според нас ролята на общественото съзнание във формирането на личността се състои в следното :

1. Дава информация от научни и мирогледни знания чрез обучението или чрез стихийно влияние. Докато личния опит на човека е ограничен в кръга на неговата дейност и непосредствено обкръжаващата го среда, чрез общественото съзнание личността придобива знания, опит, натрупан от цялото човечество, от класата и т.н. Индивидът, усвоявайки общественото съзнание, се приобщава към материалната и духовната култура на цялото човечество.
2. Общественото съзнание опосредствува отразяването от личността на общественото битие. Последното се отразява в общественото съзнание и определя неговото основно съдържание и насоките на развитието му.
3. С усвояването на общественото съзнание човек усвоява и определени морални и правови норми, ограничения, изисквания, естетически, етически и политически идеали, ценности, критерии за оценка, мнения и т.н.
4. Когато тази ценностна ориентация стане личностна, а това бива, когато тя съвпада с потребностите, интересите, житейския опит и насоченост на личността, тогава тя поражда установка за действия.
5. Усвоените по този начин чрез общественото съзнание и идеи , ценности, устоновки стават по-могъщ регулиращ фактор в поведението на личността, отколкото непосредствено обкръжаващата личностна обстановка и те определят мотивите на поведението на личността.

Стадиите в псих.развитие според Жан Пиаже

Познавателно развитие.Переспективи в теорията на Жан Пиаже за интелектуалното развитие.

Изучаването на развитието на познанието е свързано с описването и разбирането на начините ,по които интелектуалните способности на децата и тяхното познание за света се променят в плана на развитието.Познавателната способност се отнасят до умственото поведение и дейсност , чрез които децата получават и „обработват” познанието.То включва учене ,възприемане ,памет и мислене.Концепцията за познанието е толкова широко обединяема , че повечето от темите са необходимо свързани с проблема за развитието му.Биологичните фактори ,факторите на околната среда и личния опит ,социални фактори ,емоции и мотивации – всички те играят роля в развитието на познанието.Теорията на Жан Пиаже за развитие на познанието се опитва да обясни как детето се адаптира към света и как си обеснява предметите и събитията около себе си.Как детето учи за характеристиките и функциите на предметите – вещи („играчни” , мебели ,храна и други). За социалните предмети като него самото , родителите и връстниците му.Как детето се учи да групира предметите ,да открива прилики и разлики в тях ,да разбира какво причинява промените в предметите и събитията , да формира очаквания за последните събития.Жан Пиаже разглежда децата ,като играещи активна роля в изграждането за собствените ни знания за реалността.Децата не приемат информацията пасивно.Въпреки ,че мисловните процеси и разбирания за реалността в тях са видоизменени от сблъсъците им със света , те играят активна роля в тълкуването на информацията ,която децата събират от опит така и в адаптирането и към знанието и схващанията за света ,които вече притежават.Познавателните структори ,които детето реализира ,не са физични единици в мозъка.Те са сродни и организирани групи от спомени , мисли ,действия и стратегии ,които той използва в опита си да разбере света.Дори при бебетата е очевидно ,че поведението отразява някои организирани модели на отношение или „опознаване” на околната среда.Не е същият процеса ,включен в опознаването на света от по – големите деца и възрастните ,където вътрешно мисловното представяне и използването на символи ,като тези на езика , са включени към адаптирането на света.Жан Пиаже създава когнитивна теория , насочена към изследване към адаптивната природа на човешкия интелект.В него се разглежда както съвкупност от интелектуални активности , свързани с придобиване ,организация ,преработка и използване на знания.Анализи се развитието на водещите познавателни процеси : Разпознаване , интерпретация ,класификация и запомняне на информацията ,формулиране на логически изводи , формиране на стратегии.

Централно в теорията на Пиаже е понятието интелект.

Той го разглежда във връзка с особенностите на биологическата адаптация на индивида.

Саморегулация – Това е възможност на индивида да съхранява или възтановява собственната структура ако нещо е заплашва или тя е повредена.

Равновесие – Разбира се не като баланс на сили в състояние на покой ,а като максимално значение на субективната дейност за компенсация или нивелация ,както на реални ,така и на очаквани външни въздействия.

Асимилация – Може да се определи като стремеж на индивида да взаимодейства с околната среда ,така че да е нагоди към вече съществуващи познавателни структори.

Акомодация – Стремеж на индивида да измени себе си в отговор на изискванията на околната среда , т.е да измени действията и представите си в съотношение с новата ситуация.

Когнитивно развитие на детето – Резултат е от процесите на асимилация ,акомодация и равновесие.

Роля на съзряването – Пиаже признава определена роля на съзряването ,но само по отношение на нервната система на индивида .С това се откриват възможности за снемане на време времевите ограничения в развитието на познанието.

Роля за синволическите функции и на езика в частност – Пиаже поддържа тезата ,че езика не формира мисленето. Различават се символи ,напомнящи по някакъв начин обозначаваните предмети и знаци.Те заместват предметите въз основа на остановени между тях връзки.Пиаже не вижда в езика източник на мисълта.За него източника е действието.

Роля на социалното обкръжение – социокултурната среда влияе върху скоростта ,но не и върху реда на преминаване чрез различните стадии от развитието на интелекта.

Роля на уравновесяването – Това е процес на саморегулация и е насочен към корекция или компенсация на нарушенията , които извеждат индивида от равновесие.

Роля на социалниа опит – Опитът ,според Жан Пиаже ,се формира от усвояването на ново знание чрез действия с предмети. Този процес развива различни типове знание.Най – съществени в теорията на Пиаже са два вида опит – физически и логико-математически.

Роля на децентрацията – Това е способност за свободно преминаване от една гледна точка към друга както в буквален ,така и в преносен смисъл .

Роля на научаването – За Пиаже научаването не е синоним на развитието.Това е овладяване на знания ,постъпващи от външен източник.При научаването не се реализира голямо развитие ,защото в случая липсват активната саморегулация и контруиране от страна на индивида.Пиаже разглежда етапите на интелектуалното развитие от гледна точна на прогресивните промени в познавателните структори.Той посвещава повечето свои изследвания на първите две години от живота на децата ,които нарича сензомоторен период.

Сензомоторен период

Сензомоторният период /от 0 до 24 месеца/ Жан Пиаже характеризира с три особенности.Той е сензомоторен , защото главните задачи се отнасят до координация на моторните действия със сензорната намеса.Сензомоторният период започва с генетично заложените рефлекси.Той завършва с появата на говора и другите символични начини за представяне на света.Жан Пиаже разделя периода на 6 етапа.Всеки етап представлява ново ниво във възможностите на бебето да се свързва и адаптира към околната среда.

ЕТАП 1: Рефлексни действия /от раждането до 1-вия месец/.Когато са стимулирани през първия месец от живота си бебетата отговарят с биологично предпрограмирани механизми или рефлекси.Рефлексите създават основата на съприкосновението на бебето с околната среда.Но средата не винаги действа ,влкючва и изключва тези наследствени механизми.Още през първия месец бебетата променят и адаптират собствените рефлексни отговори.По-скоро децата стават нещо принципно ново ,чрез взаимоотношения с околния свят.В този етап се наблюдава асимилация под формата на първо упражнение /репродуктивна асимилациа/ и обобщение /с ученето се разпростира и върху други обекти/.Наблюдава се и различаване на различните ситуации /повторно разпознаваща асимилация/.

ЕТАП 2: Първични повтарящи се кръгообразни реакции /действия/ /от 1 до 4 месеца/.В този етап децата повтарят и променят поведението ,което първоначално са проявили и откриват ,че това им доставя удоволствие. Смученето на палеца е показателен случай в този аспект.Отначало детето може да е смукало пръстите си ,когато са били близо до неговата уста. По-късно ,след като преживяването е било приятно ,то търси своите пръсти ,за да повтори смукането ,но възникват трудности с координацията на зрителните и хватателните схеми ,нужни за действието.Тези поведения са първични ,защото са основани върху рефлексни или двигателни функции на собственото тяло на детето ,а са кръгови ,тъй като се повтарят.Първичните повтарящи се реакции са съсредоточени по-скоро върху действията на детето и неговото тяло ,отколкото върху предметите.Фунционирането на механизмите на усвоявяне и приспособяване е ясно видимо през този период ,тъй като схемите са променени и обединени.Започват да се появяват примитивни очаквания.Веднага след раждането сученето се е осъществявало главно ,когато устата на детето е била в контакт със зърното.Сега преждевременно бозаене може да възникне ,когато детето е поставено в наклонено положение /както при кърмене/ в ръцете на майката.Освен сученето и задоволяването на глада ,сукателната схема започва да включва и състояния за положението на тялото.Това съгласуване на схемите е изключителен напредък за периода.Особено забележително е съгласуването на сукането с хващането и на гледането с хващането.Детето улавя и доближава до устата си ,за да смуче почти всеки предмет ,който може да види.Заедно с това срението и слуха се координират.Говори се за координирано движение на очите и слухово-зрителна координация /децата движат главите си по посока на звука/. Друг апсект на поведението на бебетата е имитацията.Жан Пиаже открил ,че когато дъщеря му Люсиен била почти на два месеца ,тя учестявала „гугукането” си в отговор на подобни звъци ,които той издавал.Отначало „гугукането” на Люсиен имало някаква връзка със звуците ,които издавал Жан Пиаже.Това явление той нарекъл вокална /звукова/ зараза.Когато тя станала на три месеца ,вече можела да имитира неговите звуци ,което показва ,че тя сама е успяла да възпроизведе същия звук.Пиаже нарича това явление имитация по модел.И наистина ,ако един човек /”моделът”/ имитира звуците на тримесечно бебе ,то създава модел за осъществяване на имитация.

ЕТАП 3: Вторично повтарящи се кръгообразни реакции /от 4 до 9 месеца/.През периода на първично повтарящите се реакции вниманието на детето е концентрирано върху собственото му тяло.През периода на вторично повтарящите се реакции ,то е по-скоро насочено към манипулация с предмети.Детето повтаря реакция ,която ще възпроизведе стимулиращите го случки ,които първоначално може да са възникнали случайно.Детето е започнало съзнателно да манипулира и применя своята среда , за да повтори интересни за него преживявания.В този етап ,вече направили връзка между действието и резултата от него ,децата се стремят да повторят резултата.Те започват да натрупват и разбирания отностно постоянството на предметите. Стремят се да предвидят позициите ,от които предметите преминават в движение.Друго умение ,което децата развиват към края на този етап е разпознаването на предмет ,дори и само ,когато виждат единствено части от него.

ЕТАП 4: Координация на вторичните схеми /от 9 до 12 месеца/.По времето ,когато децата достигат 9 месечна възраст , те вече имат голям репертоар от схеми и разнообразие от методи за общуване и взаимодействие с околната среда.Според Пиаже , показателна черта ,признак на този етап е ,че децата могат да координират известен брой схеми ,за да създадат нови „методи”.Те могат да разчитат на умения ,които предварително са използвали , за да постигнат успех в дадена ситуация и ги прилагат ,за да решат проблемите в друга нова ситуация.Пиаже открива ,че ако се постави предмет под възглавница ,детето ще приложи умение ,придобито в предишна ситуация.В този етап за разлика от етап 3 , децата не просто преотркриват поведени ,което случайно са открили ,че носи някакъв успех в решаването на проблема.Те проявяват оригиналност : използват схема ,която са развили в една ситуация за операция /действие/ в друга.По този начин те освобождават заучен отговор от оригиналната ситуация.Същност децата прилагат успеха си в началото и избират точно отговора си ,за да постигнат нов успе.Пиаже нарича това съзнателна селекция ,в смисал като първа проява на „интелегентност”. За Пиаже ,интелегентността е адаптация към социалната и физическа околна среда.През този етап , се появява едно ново измерение в концепцията на децата за предметите.До този момент ,ако предмет ,такък какъвто е една играчка ,бъде поставен под нещо , така че да не се вижда ,децата няма активно да го търсят.До този етап ,когато един предмет не може вече да се вижда директно ,той вече не съществува за бебето.Около 9 месечната възраст , децата обаче започват да търсят предмети ,които изчезват от полизрението. Пиаже отбелязва тази нова представа за постоянството на предмета и някои от нейните граници.Детето през този период започва да имитира реакции на други хора.През по ранните периоди имитацията се състоеше от повторения на реакции ,във�