Сезоните в мъжкия и женския живот - Даниел Левинсън

1. Основни идеи и принос.

От началото на 70-те години Даниел Левинсън и колегите му Мария Левинсън, Шарлот Дероу, Едуард Клайн и Брейкстин Маггий провеждат цялостни емпирични изследвания за развитието на мъжа през ранната и средната възраст. Методът, който се използва, е интервюта и някои клинични тестове. През 1978г. излиза книгата „Сезоните в мъжкия живот”. Тя предизвиква бурни дискусии в теориите за развитието и се смята, че прави пробив в теоретичните модели за човешкото развитие. Приносът на Даниел Левинсън се сравнявас този на Ериксън 20 години по-рано. Първият емпирично верифициран модел за човешкото развитие.

Докато интересът на Ериксън е предимно към юношеството, израстването и конструирането на личността, Даниел Левинсън се интересува от по-нъсен период – прехода в средата на живота. Това е времето между 40-45 години, което представлява мост между ранната възрастност и същинската или средна възраст.

Даниел Левинсън се интересува преди всичко от отговора на въпроса „Какво означава да си възрастен?” „По какво се различава предвъзрастността от възрастността?” Според Даниел Левинсън най-дългага фаза на жизнения цикъл зрелостта е най-слабо изследвана. Нещо повече – природата на зрелостта е една от най-добре пазените „тайни” в обществото и вероятно в човешкия живот.

Както повечето изследователи Даниел Левинсън изследва сезоните в мъжкия живот. През 1996г. излиза книгата „Сезоните в женския живот”. От различните термини за обозначаване на индивидуалния живот, жизнен път, жизнен обхват, протичане на живота Даниел Левинсън аргументира използването на понятието жизнен цикъл. Понятието жизнен цикъл внушава 2 ключови понятия:

1)протичането на индивидуалния живот представлява една завършена цялост или пътуване от една начална точка (раждане) до една крайна точка (смърт). В това пътуване въпреки индивидуалните и културни вариации има някаква универсална последователност и взаимосвързаност в отделните периоди и сезони в човешкия живот.

Метафорично всеки човек разбира връзките между природните сезони и сезоните на човешкия живот. Всеки сезон или възрастов период има свое време. Той е важен, когато е в правата си и трябва да се разглежда в собствените си термини. Не може да очакваме, че в средна възрастност ще живеем с илюзиите, че сме вечно млади, да отлагаме решаването на задачите в живота и да се държим като че ли пред нас има безкрайно време. Нито един сезон не е по-добър или по-важен от другия. Всеки сезон има свое място, свой специфичен характер и със свои задачи на развитието допринася за оформянето на цялото. Това е свойството на сезоните да бъдат част от общия цикъл, който свързва миналото и бъдещето и го съдържа в себе си. Всеки сезон или възрастов период е различен от този, който го предхожда и следва, макар че има нещо общо между двата. Ето защо при преминаването от един сезон към другия се налага известен преход.тази евристична идея за приемственост между възрастовите фази и едновременно с това промяна довежда Даниел Левинсън до обогатяването на периодизацията на жизнения цикъл като последователност от стабилни и преходни периоди.

2. Комплексен подход към психосоциалното развитие. Основни понятия. Индивидуална жизнена структура. Стабилни и преходни периоди. Индивидуация. Подходът на Даниел Левинсън както и този на Ериксън е множествен и мултидисциплинарен. Развитието се разглежда като интеракция между биологичната, социално-психологическите и културните процеси. Даниел Левинсън определя своя подход като психосоциален, а своята теория като резултантна. Крайна цел е описанието на всеки индивидуален живот в най-широк смисъл, като се отчита влиянието на множество фактори и тяхната промяна в различните периоди на живота. Основно понятие, с което се операционализира множествената детерминация на жизнения цикъл е ИЖС. ИЖС характеризира авторството или оформянето на индивидуалния живот в определено време. Понятието се използва, за да се изследват взаимоотношенията на Аза със света. Как Аза се включва в социалния свят и как благодарение на тази интеграция индивидът става по-ангажиран и личностно израстващ. Понятието ИЖС предполага да се разглеждат както промените на Аза, така и промените на социалния свят. ИЖС е централно понятие. Нейните външни страни са общата съвкупност на интересите, жизнения стил, жизнените цели, социалните роли и социокултурните условия. Психологически аспекти (вътрешни) са значението, смисъла, който те имат за човека, психодинамичните качества, които се удовлетворяват и изменят от взаимодействията с външния свят. Всяка ИЖС има три аспекта :

1)Същността на мъжкия социокултурен свят. Това включва класа, религия, народност, политически системи, семейство(нуклеарно или разширено), структура на професиите, исторически, политически и икономически събития. Икономически просперитет или депресия, война, природни бедствия;

2)Участието на индивида в този свят. Разширяващите се социални роли на индивида като гражданин, работник, приятел, любовник, съпруг, баща, майка, член на различни групи и организации, а също така разгръщащите се във времето интереси, жизнени цели и начин на живот;

3)Начинът, по който индивидът въвлича, влага или игнорира личностното си присъствие и развитието на своето чувство за ценност в ежедневието.

Даниел Левинсън разглежда авторството на тези аспекти. Нито един от тях не е най-важен. В дадена жизнена структура някои компоненти са централни. Те заемат повече влеме и енергия, други са перипетни и изискват по-малко влагане на Аза. За мъжа най-важни са професията(централен компонент), около нея семейството, отношенията с връстниците, религията, свободното време и народността.

За жената структурообразуващ център на живот е семейния жизнен цикъл. Около него професия, приателство, личностно израстване. Съгласно разбирането на Даниел Левинсън развитието на възрастните се изразява в еволюция на ИЖС. Въпреки че той признава съществуването на културни, групови и индивидуални различия, Даниел Левинсън и сътрудниците му търсят относително универсалните генотипни свързани с хронологичната възраст периоди в развитието през ранната, средната и късната възрастност. Тази концепция е стадиална, във всеки стадий предлага различни индивидуални варианти. Тези периоди са универсални според Даниел Левинсън.

3. ХАРАКТЕРИСТИКА НА СТАБИЛНИТЕ И ПРЕХОДНИТЕ ПЕРИОДИ. НОРМАТИВНИ ЖИЗНЕНИ КРИЗИ. ИЖС не остава статична. Тя преминава през поредица от стабилни и преходни периоди. Стабилните периоди са структурообразуващи. Те продължават между 6, 8, 9 години. Преходните периоди са структуропроменящи и продължават около 4-5 години. Някои хора ги правят плавно, а за други тези преходни периоди могат да бъдат големи кризи. За развитието на възрастния са важни както периодите на промяна, така и стабилните периоди, в рамките на които човек постига определени цели и удовлетворява определени потребности. Стабилните и преходните периоди имат свои основания и специфични задачи в зависимост от възрастта и мястото им в жизнения цикъл. Така например, едни са задачите в ранна възраст на живота, навлизането в света на възрастните, годините от 22-28 години, когато индивида трябва да изследва света на възрастните, възможностите, които той предлага, за да стигне до една първоначална дефиниция на себе си като възрастен. За целта индивидът прави своите ключови избори, за да изгради първата стабилна жизнена структура, която да свързва и осигурява жизнеспособна връзка на цененото, значимото Аз със света на възрастните.

Други са задачите на другата стабилна жизнена структура- улягане (35-40 години). Различни компоненти на живота – работа, семейство, приятели, идеали се намират в равновесие и позволяват на индивида да постигне някакво старшинство. Това е кулминацията в ранна възрастност – Даниел Левинсън го определя като време, в което индивидът става господар на себе си. Основна задача на стабилните периоди е да се достигне до цели и ценности, които са важни за възрастовия период. Основа задача на преходните периоди е индивидът да приключи със съществуващата жизнена структура и да работи за инициирането на нова. Да приключи с детството.

Всеки преходен период включва в себе си приключване и ново начало; за да се осъществи израстването и прехода към новото, човек трябва да преоцени и да измени съществуващата жизнена структура.

Периодите на преход и промяна настъпват, когато човек, относително доволен от живота си, започва да разглежда постиженията си в нова светлина. Променя се собственото отношение към воя живот и към самия себе си. Човек разбира, че някои цели и постижения (например, социален усрех, власт, пари) е надценил, а други – подценил. Възможно е човек да достигне до извода, че не се е реализирал, не е развил способностите си, пренебрегнал е мечтите си. И накрая може да прецени, че нещо в живота му не е наред, не е щастлив и трябва да се промени. Възникналата вътрешна неудовлетвореност налага личността да търси изход, да ревизира направените по-рано изводи и да реши как да промени живота си, от какво да се откаже и какво ново да намери. Отначало човек като че ли иска да скрие проблема или да обвинява другите, а всъщност отговорът за неговата неудовлетвореност е в самия него. Нужно е да се разкрие противоречието между това, което е в действителност и това, което би искал да бъде. Ако човек не намери смелост да почувства разочарованието, което изпитва по отношение на себе си и своите дела, той не би могъл да промени реално себе си и да премине през кризисния период на изменението. За съжаление не винаги хората владеят тази култура на вътрешен живот и търсят източниците на своето психично благополучие предимно в постиженията на външния свят. Само 10% от хората осъзнават, че продължителното състояние на неудовлетвореност произтича от вътрешни причини. Всъщност развитието на възрастния се осъществява, само когато в преходните периоди той успява да свърши тази вътрешна душевна работа, която изисква ситуацията в развитието. Развитието по необходимост преминава през тези жизнени преходи или нормативни жизнени кризи, които са резултат на израстването и в които индивидът трябва да свърши тази вътрешна работа, за да преоцени и да измени съществуващата жизнена структура.

Според Даниел Левинсън това предизвикателство за вътрешна, личностна промяна обикновено е трудно осъществимо, а може би и невъзможно, ако не бяха процесите на индивидуация. Даниел Левинсън възприема понятието индивидуация от Юнг, когото смята за баща на психологията на развитието на възрастните.

4. ОПИСАНИЕ НА ОБЩАТА СТРУКТУРА, ЕРИТЕ И ПЕРИОДИТЕ НА ЖИЗНЕНИЯ ЦИКЪЛ.

Индивидуация – 3 основни понятия в теорията на ДЛ.

Основни разделителни принципи на класическата психоанализа и психоанализата на К. Г. Юнг (неоаналитична ориентация). Неоанализата почива върху телеологическото допускане, че в човек съществуват вродени потенциали за огромен растеж и развитие с крайна цел себепостигане като цялостна интегрирана личност. Според Карл Юнг индивидуацията е вроден стремеж за саморазвиващ спонтанен поток от енергия, който мотивира хората към самоосъзнаване, самоизрастване и постигане на своята уникалност. Индивидуацията благоприятства изграждането на толерантност към собствената личност и към човешката природа изобщо. Приемане на позитивните и негативните страни на личността, на противоположностите, на неизвестното и мистичното. Най-кратката дефиниция на индивидуацията, която Юнг предлага, е „вроден стремеж за себепостигане и самоосъзнаване”. В този процес на себепостигане Юнг подчертава значението на индивидуалния опит и на културата. Този възглед е в противоречие с базисните допускания на класическите психоаналитични теории за същността на човешката природа и възможностите за цялостно психично развитие. В тезата на Зигмунд Фройд крайна цел на успешното психическо развитие е индивида да успее да канализира чрез сублимация психичната енергия на аморалното То социално приемливи форми на изява, което става в 5, 6, 7 години от живота. Карл Юнг оспорва тази идея, че целта на развитието е повече контрол на Аза и СвръхАза върху импулсите на То, т.е. на една психична инстанция спрямо друга. Според него този обяснителен принцип предполага непрекъснато възпроизвеждане на конфликтите в психичната организация през жизнения път в нов контекст. Възрастният остава заключен в драмата на своето детство. Според Карл Юнг крайна цел на здравото личностно израстване е постигане на единство и цялост – изграждане на вътрешен интегритет на личността е необходимо условие за оптимална реализация на човешкия потенциал. Човешкият живот според Карл Юнг тече по посока на преодоляване на противоречията и преживяването на цялостността. Психичните преживявания, които носят здраве, радост и предават смисъл на живота са съпътствани от единство на противоположности и премиряване на противоречивите възможности. В тази насока на разсъждение за ползите от индивидуацията Карл Юнг прави заключение: „Патологичните разстройства и неврозите се пораждат от вътрешното разцепление на личността. Всичко което засилва вътрешното разцепление влошава невротичните състояния на индивида.” Юнг смята, че благодарение на процесите на индивидуация човек е способен да приеме и да преодолее конфликтите вътре в себе си на едно по-високо равнище на осъзнатост. Юнг наблюдава, че някои хора успяват да надрастват определени проблеми, а други не успяват. Срещата със интегритета и цялостта на Аза е преодоляване разцеплението на личността, което води до единство на противоположностите в една трета позиция на нов синтез, където по-рано са били „тезис” и „антитезис”.

Това своеобразно личностно израстване или повишаване на равнището на самопостигане – от придобиването на нов духовен опит, на нова и по-силна житейска насока и цел – всичко онова което в по-ранните години на по-ниска степен на осъзнатост е давало повод за бурни конфликти или панически изблици на чувства, когато се разгръщат през зрелостта от по-високо равнище на личността, изглеждат като буря, която се наблюдава от върха на планина. По този начин разбира се индивидуалната буря не е по-малко истинска, но разликата идва от това, че човек не се намира насред нея, а над нея. В разбирането на Юнг човек в психологически смисъл е едновременно е долина и планина. Когато доминира вътрешното разцепление, война със самия себе си – долина. Когато има осъзнаване на разцеплението, усещане за наличие в човек и в самия теб на противоборстващи сили, които могат да бъдат интегрирани по нов начин чрез нов духовен опит – планина.

Откъсването на човек от духовните измерения на живота го невротизират, а в един по-широк план е предпоставка и за хистерия. Карл Юнг твърди, че там където господства рационалистичният материализъм, държавите се превръщат не толкова в затвори, колкото в лудници за хората.

Идеите на Юнг за индивидуацията – вроден стремеж за самопостигане и самоосъзнаване и неговия теоретичен модел за структурата на личността като система от полярности (архетипове) предлагат евристични възможности за описание и обяснение на психичното развитие на по-късните фази на живота. Юнг твърди, че процеса на индивидуация и по-конкретно себепостигането изискват висока степен на осъзнаване, самопознание, житейски опит, които са възможни едва във втората половина на живота (40 години). Тогава хората започват да чувстват, че предишните им теории и вярвания зао смисъла и крайните цели в живота стават безполезни. Втората половина на живота има различен смисъл, различни задачи и цели; правене на пари, социално съществуване, семейство и просперитета са първостепенни задачи на първата половина на живота. Във втората половина на живота се изисква отделяне на самопознанието – метафората „изгряващото и залязващото слънце” – Юнг подчертава значението на оттеглянето на насочените навън лъчи през младостта

„Персоната” – социално-желателния образ, маската на ...........и пренасочването им навътре с оглед осветяването на самия себе си. Според Карл Юнг пренасочването на самопознанието навътре е основен момент на личностно израстване, на което е способна само зрялата личност, защото се променя смисъла на нейния личностен живот, който се оформя не толкова от настоящето, а от връзката на миналите и бъдещите цели и аспирации. В теоретичния модел за структурата на личността като система от архетипове, освен тази полярност (персона-self) Юнг разграничава втора полярност: Анимус (дух- образът за мъжкото начало) и Анима (душа – образът за женското начало). Твърде интересен архитип е „сянката” - тя е противоположност на персоната. Сянката съставлява подтисканите, тъмните аспекти на личността, нещо като втора личност с инфантилен и несъвършен характер. Макар че по дефиниция сянката е отрицателна фигура, тя е противоречива и впечатляваща и носи и съзидателен характер.

Разглеждането на личността като противоречива структура, включваща полярни характеристики, обяснява процеса на индивидуация, който протича през зрелостта във втората половина от живота. Тази повратна точка в жизнения път изисква интегриране на полярностите по нов начин – същностният момент на личностното израстване през зрелостта.

Даниел Левинсън възприема тази идея на Юнг за индивидуацията като обяснителен принцип за промяна на ИЖС в преходните периоди на живота. За разлика от Юнг, той разглежда индивидуацията кото процес, който протича през целия живот. В хода на индивидуацията човек формира все по-ясни граници межзу Аза и света на другите и институциите. Той формира все по-точна представа кой е, какво желае, развива по-реалистична и сложна картина за света, това което предлага и изисква. По-голямата индивидуация позволява на човек да бъде по-независим и самопораждащ се, но тя също така осигурява увереност и разбиране, че сме свързани с този свят, част сме от него и сме отговорни за него. В преходните периоди на живота процесите на индивидуация са водещи и осигуряват свързване на приключване на една жизнена структура с началото на нова. Те подготвят интрапсихична почва и основа, на която миналото може частично да бъде ревизирано и бъдещето – прието в настоящето.

В своята концепция за еволюцията на ИЖС Даниел Левинсън разглежда процесите на индивидуация в прехода към ранна възрастност (30 години) и прехода на средата на живота. Както Юнг, така и Даниел Левинсън смята, че преходът в средата на живота предлага най-големи възможности за активиране на индивидуацията и същевременно за личностно израстване. Времето, когато мъжете и жените се подготвят за средна възрастност и трябва да предприемат важни стъпки за модифициране на младежкото си Аз, включително и на багажа от нерешени проблеми от детството, юношеството и младостта.

Стабилност и промяна на близките отношения през жизнения път

1. ТЕОРИЯ ЗА ПРИВЪРЗАНОСТТА – ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ.Теоретична рамка на тези изследвания е теорията за привързаността на Джон Боулби и емпиричните изследвания на Мери Ансуърт, която прави първата типология на стиловете на привързаност. Теорията за привързаността поддържа тезата, че стремежът на човешките същества да създават удовлетворяващи ги афективни връзки със значимите други има фундаментална адаптивна и развитийна функция. Според Боулби човешките същества на всяка възраст са най-щастливи да разгърнат своите таланти за напредък, когато са уверени, че зад тях има един или повече доверени хора, които ще се притекат на помощ, ако възникнат трудности. По какво се различават близките отношения на привързаност от другите социални отношения?

1)Индивидът обича да е в близък контакт с обекта на привързаност и при раздяла с него преживява известна степен на стрес и протест.

2)Обектът на привързаност се възприема кано източник на сигурност и подкрепа по време на опасност, заплаха или болест.

3)Присъствието на обекта на П служи като сигурно убежище, от което индивидът може да изследва, проучва и развива своите способности и личността си.

Джон Боулби разглежда привързаността като устойчив личностен конструкт и поддържа хипотезата, че универсалните различия в емоционалните и поведенчески механизми на привързаността от ранните години остават относително стабилни през жизнения път.

Все пак има важни различия в крайните цели и мотивацията в ранната привързаност и тази на възрастните. При възрастните целта на привързаността в близките отношения е физическа и емоционална близост с обекта на привързаност. За ранното детство Боулби разглежда привързаността като еволюционен механизъм за оцеляване, чрез който бебетата черпят грижи и защита от своите обгрижващи.

В зависимост от това доколко са чуствителни и откликващи на детските нужди се формират вътрешните оперативни модели. Понятието на Боулби вътрешни оперативни модели означава емоционално значими психични представи, образи за себе си или другите хора, които се развиват през ранните години. Оперативните модели на привързаност могат де се диференцират по две пресичащи се полярни оси :

По хоризонтала – позитивно/ негативно Аз

По вертикала – позитивен / негативен друг

Оперативните модели на привързаност по естествен път изграждат вътрешни когнитивни и афективни измерения едновременно за себе си и за типичните черти на интеракция със значимите други. Тези модели включват очакванията на детето за емоционален отклик от другите в ситуации на заплаха и представи за тяхната склонност да се грижат за него. Те научават колко са ценни за другите и доколко могат да разчитат на тях за емоционална подкрепа и сигурност. Именно на базата на тези ранни когнитивни и афективни модели се формира индивидуалният стил на привързаност, който се проявява най-често в стресова ситуация на раздяла с обекта на привързаност.

2. ТИПОЛОГИЯ НА СТИЛОВЕТЕ НА РАННА ПРИВЪРЗАНОСТ. УСТОЙЧИВОСТ И ПРОМЯНА НА СТИЛА НА ПРИВЪРЗАНОСТ. На базата на моделиране на ситуациите на раздяла с майката Мери Ансуърт установява 3 основни стила на привързаност и 3 типа на емоционален дистрес при физическа раздяла с обекта на привързаност:

1)Сигурен стил – 70% от децата – характеризира децата, които успешно възприемат родителя като сигурна опора и зточник на безопасност, когато са в състояние на дистрес. Те са общителни, изследват обстановката, настроени са приятерски към непознатите, въпреки че са предпазливи. Реагират с гняв, когато майката ги напусне, радват се, когато се върне.

2)Тревожен/амбивалентен стил – 20% от децата – характеризира деца, при които се смесват поведения на привързаност и открити изблици на гняв към родителя, когато са в дистрес. Те не се успокояват лесно, вкопчват се в майката на раздяла и показват смесица от търсене на близост и раздразнение при завръщането.

3)Избягващ стил – 10% - характеризира деца, които при дистрес избягват родителя и демонстрират отчужденост, избягват също така и непознати.

Какви са майките на тези деца?

1)Майки на деца със сигурен стил – чувстват се комфортно при физически контакт с детето и са чувствителни към неговите нужди.

2)Майки на деца с тревожен стил – нечувствителни към детските нужди или непостоянни в грижите. Понякога прекалено грижовни (задушаващи), а друг път повърхностни.

3)Майки на деца с избягващ стил – чувствт се неудобно при физически контакт с детето, склонни са към проява на раздразнителност към него и не са чувствителни към нуждите му.

3. МОДЕЛИ И МЕТОДИ ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ. Нарастващ брой емпирични изследвания проверяват хипотезата на Боулби за устойчивост и влияние на ранните оперативни модели на привързаност в близките отношения през младостта и зрелостта. Най-представително е изследването на Синди Казан и Филип Шейвър (1987г.) – базира се на голямо анкетно проучване сред 3000 души – и на Бартоломей и Хоровиц (1991г.). методите, които се използват са цялостно описание на стиловете на привързаност или описание на стила, разделено на отделни айтеми.

Синди Казан в съответствие с модела на Ансуърт предлага 3-компонентен модел на стиловете на привързаност, а Бартоломей – 4-компонентен.

Най- новият модел (2000г.) на Бренън, който се нарича дименсионален и се приема, че е по-добър за индивидуална оценка по две дименсии – тревожност и избягване.

Синди Казан задава три типа въпроси:

1. отношение към родителите;

2. отношение към романтичния партньор в текущата възраст;

3. отношене на индивида към себе си.

Резултатите показват голяма приемственост между привързаността към родителя и в последствие към интимния партньор. Освен това се установява, че и през по-късните години се запазва съотношението на хората с различен тип привързаност. Най-голям е относителният дял на младите хора със сигурен стил на привързаност – 56%. Те описват родителите си като топли, толерантни и любвеобвилни. Младите хора с избягващ стил са 25%. Те възприемат родителите си като строги и студени. Най-близък е процентът на индивидите с тревожен стил – 19%. Тревожно-амбивалентните хора са огорчени по-скоро от бащите си, които определят като несправедливи. В сравнение с тревожно-амбивалентните младите хора със сигурен стил дават описание на родителите си като на хора с чувство за хумор, майката– разбираща, а бащата – сърдечен и грижовен. Освен това участниците със сигурен стил определят майките си като нежни и не толкова критични, а бащите справедливи за разлика от избягващия тип. Все пак резултатите разкриват известна предубеденост. Това важи особено за по-младите участници, които са склонни да идеализират родителите си. До настоящия момент няма много лонгитюдни изследвания за приемственост на детската привързаност и възрастността. Но все пак има достатъчно доказателства за приемственост. В 20-годишно лонгитюдно изследване на Уотърс и сътрудници (2000г.) се открива значителна устойчивост и запазване на стила на привързаност от детството при 64% от изследваните студенти. Резултатите от други изследвания показват, че стилът на привързаност не е веднъж завинаги зададен.

Общуването

Общуването започва, когато човек престане да вижда само себе си, когато започне да живее чуждия живот като свой, когато намери в щастието на друг своето собствено щастие. Да общуващ, означава докрай да съхраниш ценността на другия, да запазиш неговата неповторимост и незаместимост.

Общуването е отговорност, а участието в живота на друг човек е избор, който Азът прави за себе си, този избор придава отговорност на учасността. Избирайки за себе си, аз избирам за другия.

Общуването изисква безусловно уважение към тези, с които общуваме. Засвидетелстването на уважението става чрез признаване на ценността на другия. Себеприемането е условие за приемането, а с приемането започва общуването. Себеприемането се основава на чувстветулността, която имаме за собствените си силни страни - способности, талант, добродетели, черти на характера. Несебеприемането, с което мога да се обградя, създава само тревожност, несигурност, депресия и цинично отношение към себе си.

Общуването се изгражда върху доверието, да се довериш, означава да се повериш на другия. Доверието предполага съзнание за възникване на добри и лоши неща, съзнание за зависимост от чуждите действия, антиципиране на определено страдание, антиципиране на конструктивно пжведение. Доверието е свързано с преодоляването на страха от това, че можем да бъдем наранени или отхвърлени. То зависи от нагласите ни към другите и към самите себе си.

Общуването предполага не само приемане, любов и загриженост за съдбата на другия, но и честност. Дълбоката загриженост не се изразява в скриване на разрушителното поведение на другия само защото се страхуваме да не бъдем наранени или отхвърлени. Честното изправяне срещу слабостите открива възможност да предпазим другия от повторение на грешките.

Честността се изразява в конфронтирането, което е преднамерен опит да се подпомогне другият да открие последиците от своето поведение. Конфронтирането зависи от:

силата на връзката и смисъла, който има за Аза и другия, зависи също от тревожността – ако другият не е склонен към самоизследване, предизвикателствата, породени от конфронтирането, ще бъдат нищожни. Ефективното конфронтиране е изпълнено с емпатия, не създава защитно поведение, изразява автентичността на Аза и е изпълнено с уважение.

Общуването е невъзможно без разбиране, защото разбирането отразява чувствителността към преживяванията на другия. Разбирането улавя смисъла, с който чувствата и мислите се откриват в съзнанието на другия.

Но как може да съм сигурен, че съм разбрал другите?

Само тогава, когато има потвърждаване на моето разбиране и има непосредствено проверяване на границите на моето разбиране – това може да стане, като се опитам да проследя връзката между постъпките, мислите и емоциите. Това разбиране е основано на вярването, че съществува вътрешна свързаност между постъпки, мисли и емоции, между външно и вътрешно.

Ние искаме да бъдем разбрани, но заедно с това можем да изпитваме страх от това, че ще бъдем разбрани. Схващането, че ако бъда разбран, другият ще навлезе в мен, може да се преживее като заплаха, да индуцира гняв или безпокойство и да събуди различни защити. Страхуваме се да бъдем разбрани, защото вярваме, че с това ще се снемат нашите защити и ще се разкрият нашите слабости, което би засегнало самоуважението. В тази ситуация ние можем да реагираме с противоречиви чувства – на радост и гняв, преминаващ в съпротива. Ние се страхуваме да бъдем разбрани, защото това се преживява като заплашително навлизане, като нежелана близост, която е опасна и застрашава автономността.

Емпатията е форма, с която Азът се въвлича в живота на другия. Тя създава сигурност, усещане за взаимна принадлежност, за заедност, защото това е опит да се преживее и разбере това, което се случва с другия, да се навлезе във вътрешния свят на другия.

Емпатията създава особено пространство, изпълнено с взаимно признаване, сигурност, доверие и обич.

Емпатията е повече от отговор на изпитваната физическа или душевна болка, в нея се отразява страдието на Аза от безсилието, че другият е ощетен, уязвен, че не е пощаден. Емпатията е проникната от любов. Без любовта емпатията е невъзможна. Любовта присъства в емпатийния отговор като мотив за пресътворяване образа на другия.

Прошката е форма на милост и любов, на свобода от болката, унинието, омразата, на вяра в доброто. Тя е дълбото интимен акт, свързана е с неотложността на паметта да се справи с миналото, да го призове, за да го преосмисли, да освободи разкаянието от самообвинението. Прошката предпазва от отмъщение и омраза. Когато прощаваме, ние страдаме: веднъж, защото си припомняме причинената ни болка, и веднъж, защото трябва да благословим тези които са ни наранили, да ги освободим от вината, гнета, миналото.

Прошката изпълва със сила, която помага да се преодолее миналото. Това е начин да бъдем справедливи към себе си без да загубим другите. Истинската прошка изисква да се откажем от правото си върху другите, да ги възприемаме чрез милостта и любовта, да осъзнаем несправедливостта, да осъзнаем порива към възстановяване на заедността.

Прошката отнема гнева, срама, безсмислеността на непростителността, която ни прави пленници на огорчението, на съпротивата, че прошката още веднъж посяга на справедливостта, като заличава несправедливостта.

Слушането е основополагащо за разбирането на посланията, които отправяме един към друг. Слушането е невъзможно без усилие и отдаденост на другия. То започва със съпричастност. Да бъдеш съпричастен, означава да си с рационална и емоционална ангажираност към другия, към това което споделя. Слушането дава възможност на другия да изрази спокойно своите мисли и вярвания да представи своите чувства, без да загуби усещането, че е приет, без да се страхува от отхвърляне и загуба на подкрепа.

Слушането изисква усилие, разбиране, че другият може да сподели неща, който имат истинска ценност.

Свободата разкрива отношението ни към нашия живот. Ние може да преживеем другите като даряващи или като отнемащи нашата свобода. Загубата на свободата започва като загуба на вътрешната свобода. Да бъдеш себе си, означава да не бъдеш само за себе си. Азът загубва своята свобода, когато разруши вътрешния си център. Много от стремежите – власт, господство, могъщество, слава, наслада – издават зависимост: аз съм роб на това, на което съм се подченил. Крайна форма на робство е изключителната погълнатост от собствения Аз.

Свободата има още един модус – разкрива Аза в силата като обладаващ, даряващ, грижищ се.

Да бъдеш свободен е едно от най-големите предизвикателства. Свободата е призив, но Азът невинаги иска да бъде свободен. Той се радва и се страхува от свободата. Свободата е призив към отговорност, към приемане на трудностите, понасяне на болките и страданията, развитие на способности към самоусъвършенстване, посвещение, което неиздругия.

В общуването лице – в – лице разбирането и неразбирането са неотменни. Неразбирането може да бъде причинено от нежеланието да се разбере другият. Азът не иска да разбере другия, защото разбирането би поставило на изпитание собственото разбиране, за което Азът се чувства необезпокояван, сигурен, защитен.

Неразбирането може да бъде причинено и от нечувствителността към вътрешния свят на другия – неспособността на Аза да се постави на гледната точка на другия.

Емоциите могат да бъдат бариери в общуването:

Страхът е неотменен в живота с другия. Понякога страхът може да придобие съзнателни форми, да нахлуе властно в живота ни, понякога може да се прояви като дълбок и приглушен тътен. Страхът може да тласне към отчаяние, да скове, да спре стремежа към самопреодоляване, към създаване на истински връзки с другите. Страхът се появява в ситуациите, в които не можем да се справим. Той може да се причини от неща, които не са само извън нас, но и от движението на собствените ни душевни пориви- неосъществени възможности, неоправдани действия, безсмислено използване на свободата, несигурност.

Разрушителната сила на тревожността се изразява в препращането в несигурността. Вярването, че връзката с другия е несигурна, става непоносимо. Тревожността открива мрачното предчувствие, предизвикано от заплахата върху ченностите, които Азът приема като основни за живота с другия. При тревожността е заплашен самият образ на безопасността. Това е заплаха за самата безопасност. В съзнанието на Аза заплахата се открива като безизходност.

Гневът изразява възмущението, че сме получели нещо, което не заслужаваме, и че не сме получили това, което заслужаваме. Гневът създава враждебност, усещане за надмощие, но също срам, вина и потиснатост. Отговорът на другия на изпитвания гняв също не е по-приятен. Най-честите реакции са: безразличие, враждебност, отхвърляне, нараняване, отдръпване.

Вината се появява, когато връзката с другия е изложена на изпитание поради причинените наранявания, забравени обещания, пренебрегнати задължения. Вината ограничава разочарованията, напомня за неустоялата взаимност, за нашата невсеотдайност, за пренебрегването на другите. Вината разкрива границата между отговорността и неотговорността и свидетелства за зрелостта на съвестта.

Срамът засяга идентичността на Аза. Посегателствата върху едентичността – несигурността, объркаността, отчаянието – водят до затваряне на Аза в себе си. Срамът е болезнен. Той обхваща Аза в неговата цялост. Срамът е свързан с действия, насочени към прекриване на Аза, подтиква към негативно самооценяване, бягство, скриване и враждебност.

Смущението е форма на социално безпокойство, което Азът изпитва при среща с другите. Смущението се проявява, когато Азът изпитва съмнение, че е способен да направи впечатление, което би порадило благосклонен отклик у другите. Смущението засилва загрижеността на Аза за начина, по който другите го възприемат. То е свързано със страха от другите.

Самотата изразява не-истинското-битие на Аза, изправен пред пустотата и безсмислеността на своето съществуване. Самотата е състояние , което е различно от състоянието да си сам. Тя изразява всепоглъщащата потопеност на Аза в себе си. Самотата съдържа различни противоречиви чувства. Тя е изпълнена със сложни емоционални движения на отчаяние, самосъжаление, захвърленост, ранимост, тъга.

Завистта е свързана с разбирането, че другият притежава нещо което аз не притежавам, но искам да притежавам. Завистта е невъзможна без другия. Изпълненият със завис Аз е отдаден на съмнение за собствената ценност.

Ревността е емоционалният отговор на надвисналата заплаха върху заедността. Подозрението, недоверието, унижението които издават ревността, разкриват несигурността на Аза.

Отчаянието разкрива живота с другия като обреченост, като тягостно съществуване, повинност, която е непоносима. Отчаянието е свързано със заплахата от отхвърляне или отразява загубата на значеща връзка.

Има много форми на общуване, основни от които са: любовта, приятелството и емоционалното привързване

Любовта е дълбоко вълнуващо преживяване, което сплита разум, чувства и постъпки. Тя е най-жадувано нещо и разкрива стремежа на Аза и другия да бъдат заедно. Близостта създава различно обагрени емоционални преживявания, изпълнени с наслада. Любовта е проникната не само от чувствата, в нея се преплита и дълбокото разбиране на другия. Любовта е милостива и състрадателна. Азът страда със страданието на другия, чувства с чувствата на другия. Любовта е невъзможна без посветеност и грижа. Азът изпитва потребност да откликне на затруднението на другия, да го отеши, да дари, да премахне болката, да се гриже. Любовта отива отвъд безразличието, изпълва обичащия с жертвоготовност и милеене. Чрез любовта се открива дълбокият стремеж на Аза да преодолеесобствените си ограничения. Тя ни задължава да бъдем това, което искаме да бъдем. Любовта дава най-дълбоко проникване в другия, защото истинското разбиране не е възможно без любов.

Много често любовта се свързва с влюбването. Ние вярваме, че за да обичаме истински, трябва да све влюбени. Влюбването е много силно чувство, но то не е най - дълбоката форма на любовта. Истинската любов отива зад влюбеността. Любовта отива отвъд притежанието. Стремежът към притежание превръща любовта във вечно нещастие. Любовта е не-притежание, отдаване без отнемане.

Приятелството е най-съвършеното въплъщение на добродетелността. Приятелството създава пълнота на живота, създава условия за емоционално, когнитивно и мотивационно –смислово развитие. Приятелските отношения се отличават с повече прекарано време заедно, със свобода и самоизбраност, близост и емоционална топлина, чувствителност, стремеж към въвличане в по-зрели активности, стремеж към споделяне на дейности и ценности, вярност, доверие и посветеност. Приятелството засилва увереността при преодоляване на трудности, придава смисъл на живота, открива хоризонт за постижения, за възможности, които са невъзможни извън тази форма на съвместност. Приятелството изисква препотвърждаване чрез постъпки, издаващи загриженост, разбиране, чувствителност, емпатийност.

Емоционалното привързване е начална форма на изразяване на неосъзнатия стремеж на Аза да бъде с другия. Стремежът към другия не се редуцира до участието на другия в задоволяване на отделните потребности.

Емоционалното привързване е източник на радост и щастие. В срещите с другия се създава пространство, в което ние можем да споделим откровено своите вълнения, безпокойства, мечти, надежди, да бъдем докоснати от нежността, обичта, да преживеем радостта и щастието.

Общуването и любовта. Робърт Стенберг

Според Робърт Стенберг структурата на любовните отношения се изгражда от 3 променливи – интимност, страст, обвързване. В зависимост от различните комбинации на тези съдържателни компоненти на любовта Робърт Стенберг определя 7 вида любов.

Интимност – чувство за близост. Тя се проявява по различен начин. Хората, които се обичат, се чувстват свързани един с друг и са мотивирани да направят живота на любимия колкото се може по-добър. Отличителен белег на интимността е взаимността на преживяванията в щастливи и трудни моменти. Ние сме готови да окажем подкрепа на любимите ни хора и очакваме подобно подкрепящо поведение и от тях. Любимите ни хора са ни симпатични и се чувстваме комфортно с тях. Общността на интересите, мислите и чувствата е решаващ фактор на интимността. Това измерение общност е предпоставка за трансформиране на чувството на симпатия и взаимно ухажване при романтичните отношения в по-трайни отношения, подобни на съпружеските.

Страст – отнася се към такива видове възбуда, които водят до физическо влечение и сексуално поведение в отношенията. Сексуалните потребности са важни, но не са единственият мотивационен фактор на страстта. Стимули могат да бъдат потребността от самоуважение, потребността да принадлежиш към двойката, потребността да получиш подкрепа в трудни моменти. Понякога близостта и интимността предизвикват страст, в други случаи – обратно – страстта предхожда интимността. Има и такива ситуации, когато страстта не се съпровожда с близост, а близостта със страст.

Обвързване – решението за обвързване може да бъде прозрение с краткосрочен ефект. Затова че конкретно лице обича друго. Дълговременното решение и обвързване предполагат вътрешно убеждение и по-конкретно както го определя Стенберг „вътрешно убеждение, задължение да се запази тази любов”. Този елемент е също така свързан с другите два елемента. В зависимост от вариациите на тези три качествено различни елементи на любовта Робърт Стенберг прави типология, в резултат на която диференцира 7 типа любов:

1.Симпатия/харесване – тя предполага интимност, но не страст и обвързване;

2.Страстна любов или влюбването от пръв поглед – има страст, но връзката не се развива до близки взаимоотношения на интимност и обвързване.

3.Празна (измислена) любов – има обвързване, без интимност и страст. Този тип връзка се проявява в привичните отношения, в които двойката остава заедно по навик или брачни двойки, които не предприемат раздяла или развод поради най-различни причини (материални – делба, морални - децата).

4.Романтична любов – тя е комбинация от интимност и страст. Това е бурна връзка, типична за първия етап на влюбването, но без решение за обвързване.

5.Сляпа любов или от типа „Холивуд”. Мъжът и жената се влюбват страстно един в друг, женят се пищно и показно без да се познават истински и без да са достигнали до интимност и взаимност на преживяванията. Има страст и обвързване, но няма интимност.

6.Любов другарство/партньорство или съпружеска любов. Тя представлява интимност и обвързване, но не и страст. Това може да представлява дълговременно приятелство, платонична любов, може да бъде и брак. В тази любов партньорите й са много близки и интимни, но сексът не е основен фактор.

7.Съвършената любов – има и страст, и интимност, и обвързване.

	Интимност	Страст	Обвързване
1.Симпатия	+	-	-
2.Страстна любов	-	+	-
3.Празна любов	-	-	+
4.Романтична любов	+	+	-
5.Сляпа любов	-	+	+
6.Любов другарство	+	-	+
7.Съвършена любов	+