Сезоните в мъжкия и женския живот - Даниел Левинсън

1. Основни идеи и принос.

От началото на 70-те години Даниел Левинсън и колегите му Мария Левинсън, Шарлот Дероу, Едуард Клайн и Брейкстин Маггий провеждат цялостни емпирични изследвания за развитието на мъжа през ранната и средната възраст. Методът, който се използва, е интервюта и някои клинични тестове. През 1978г. излиза книгата „Сезоните в мъжкия живот”. Тя предизвиква бурни дискусии в теориите за развитието и се смята, че прави пробив в теоретичните модели за човешкото развитие. Приносът на Даниел Левинсън се сравнявас този на Ериксън 20 години по-рано. Първият емпирично верифициран модел за човешкото развитие.

Докато интересът на Ериксън е предимно към юношеството, израстването и конструирането на личността, Даниел Левинсън се интересува от по-нъсен период – прехода в средата на живота. Това е времето между 40-45 години, което представлява мост между ранната възрастност и същинската или средна възраст.

Даниел Левинсън се интересува преди всичко от отговора на въпроса „Какво означава да си възрастен?” „По какво се различава предвъзрастността от възрастността?” Според Даниел Левинсън най-дългага фаза на жизнения цикъл зрелостта е най-слабо изследвана. Нещо повече – природата на зрелостта е една от най-добре пазените „тайни” в обществото и вероятно в човешкия живот.

Както повечето изследователи Даниел Левинсън изследва сезоните в мъжкия живот. През 1996г. излиза книгата „Сезоните в женския живот”. От различните термини за обозначаване на индивидуалния живот, жизнен път, жизнен обхват, протичане на живота Даниел Левинсън аргументира използването на понятието жизнен цикъл. Понятието жизнен цикъл внушава 2 ключови понятия:

1)протичането на индивидуалния живот представлява една завършена цялост или пътуване от една начална точка (раждане) до една крайна точка (смърт). В това пътуване въпреки индивидуалните и културни вариации има някаква универсална последователност и взаимосвързаност в отделните периоди и сезони в човешкия живот.

Метафорично всеки човек разбира връзките между природните сезони и сезоните на човешкия живот. Всеки сезон или възрастов период има свое време. Той е важен, когато е в правата си и трябва да се разглежда в собствените си термини. Не може да очакваме, че в средна възрастност ще живеем с илюзиите, че сме вечно млади, да отлагаме решаването на задачите в живота и да се държим като че ли пред нас има безкрайно време. Нито един сезон не е по-добър или по-важен от другия. Всеки сезон има свое място, свой специфичен характер и със свои задачи на развитието допринася за оформянето на цялото. Това е свойството на сезоните да бъдат част от общия цикъл, който свързва миналото и бъдещето и го съдържа в себе си. Всеки сезон или възрастов период е различен от този, който го предхожда и следва, макар че има нещо общо между двата. Ето защо при преминаването от един сезон към другия се налага известен преход.тази евристична идея за приемственост между възрастовите фази и едновременно с това промяна довежда Даниел Левинсън до обогатяването на периодизацията на жизнения цикъл като последователност от стабилни и преходни периоди.

2. Комплексен подход към психосоциалното развитие. Основни понятия. Индивидуална жизнена структура. Стабилни и преходни периоди. Индивидуация. Подходът на Даниел Левинсън както и този на Ериксън е множествен и мултидисциплинарен. Развитието се разглежда като интеракция между биологичната, социално-психологическите и културните процеси. Даниел Левинсън определя своя подход като психосоциален, а своята теория като резултантна. Крайна цел е описанието на всеки индивидуален живот в най-широк смисъл, като се отчита влиянието на множество фактори и тяхната промяна в различните периоди на живота. Основно понятие, с което се операционализира множествената детерминация на жизнения цикъл е ИЖС. ИЖС характеризира авторството или оформянето на индивидуалния живот в определено време. Понятието се използва, за да се изследват взаимоотношенията на Аза със света. Как Аза се включва в социалния свят и как благодарение на тази интеграция индивидът става по-ангажиран и личностно израстващ. Понятието ИЖС предполага да се разглеждат както промените на Аза, така и промените на социалния свят. ИЖС е централно понятие. Нейните външни страни са общата съвкупност на интересите, жизнения стил, жизнените цели, социалните роли и социокултурните условия. Психологически аспекти (вътрешни) са значението, смисъла, който те имат за човека, психодинамичните качества, които се удовлетворяват и изменят от взаимодействията с външния свят. Всяка ИЖС има три аспекта :

1)Същността на мъжкия социокултурен свят. Това включва класа, религия, народност, политически системи, семейство(нуклеарно или разширено), структура на професиите, исторически, политически и икономически събития. Икономически просперитет или депресия, война, природни бедствия;

2)Участието на индивида в този свят. Разширяващите се социални роли на индивида като гражданин, работник, приятел, любовник, съпруг, баща, майка, член на различни групи и организации, а също така разгръщащите се във времето интереси, жизнени цели и начин на живот;

3)Начинът, по който индивидът въвлича, влага или игнорира личностното си присъствие и развитието на своето чувство за ценност в ежедневието.

Даниел Левинсън разглежда авторството на тези аспекти. Нито един от тях не е най-важен. В дадена жизнена структура някои компоненти са централни. Те заемат повече влеме и енергия, други са перипетни и изискват по-малко влагане на Аза. За мъжа най-важни са професията(централен компонент), около нея семейството, отношенията с връстниците, религията, свободното време и народността.

За жената структурообразуващ център на живот е семейния жизнен цикъл. Около него професия, приателство, личностно израстване. Съгласно разбирането на Даниел Левинсън развитието на възрастните се изразява в еволюция на ИЖС. Въпреки че той признава съществуването на културни, групови и индивидуални различия, Даниел Левинсън и сътрудниците му търсят относително универсалните генотипни свързани с хронологичната възраст периоди в развитието през ранната, средната и късната възрастност. Тази концепция е стадиална, във всеки стадий предлага различни индивидуални варианти. Тези периоди са универсални според Даниел Левинсън.

3. ХАРАКТЕРИСТИКА НА СТАБИЛНИТЕ И ПРЕХОДНИТЕ ПЕРИОДИ. НОРМАТИВНИ ЖИЗНЕНИ КРИЗИ. ИЖС не остава статична. Тя преминава през поредица от стабилни и преходни периоди. Стабилните периоди са структурообразуващи. Те продължават между 6, 8, 9 години. Преходните периоди са структуропроменящи и продължават около 4-5 години. Някои хора ги правят плавно, а за други тези преходни периоди могат да бъдат големи кризи. За развитието на възрастния са важни както периодите на промяна, така и стабилните периоди, в рамките на които човек постига определени цели и удовлетворява определени потребности. Стабилните и преходните периоди имат свои основания и специфични задачи в зависимост от възрастта и мястото им в жизнения цикъл. Така например, едни са задачите в ранна възраст на живота, навлизането в света на възрастните, годините от 22-28 години, когато индивида трябва да изследва света на възрастните, възможностите, които той предлага, за да стигне до една първоначална дефиниция на себе си като възрастен. За целта индивидът прави своите ключови избори, за да изгради първата стабилна жизнена структура, която да свързва и осигурява жизнеспособна връзка на цененото, значимото Аз със света на възрастните.

Други са задачите на другата стабилна жизнена структура- улягане (35-40 години). Различни компоненти на живота – работа, семейство, приятели, идеали се намират в равновесие и позволяват на индивида да постигне някакво старшинство. Това е кулминацията в ранна възрастност – Даниел Левинсън го определя като време, в което индивидът става господар на себе си. Основна задача на стабилните периоди е да се достигне до цели и ценности, които са важни за възрастовия период. Основа задача на преходните периоди е индивидът да приключи със съществуващата жизнена структура и да работи за инициирането на нова. Да приключи с детството.

Всеки преходен период включва в себе си приключване и ново начало; за да се осъществи израстването и прехода към новото, човек трябва да преоцени и да измени съществуващата жизнена структура.

Периодите на преход и промяна настъпват, когато човек, относително доволен от живота си, започва да разглежда постиженията си в нова светлина. Променя се собственото отношение към воя живот и към самия себе си. Човек разбира, че някои цели и постижения (например, социален усрех, власт, пари) е надценил, а други – подценил. Възможно е човек да достигне до извода, че не се е реализирал, не е развил способностите си, пренебрегнал е мечтите си. И накрая може да прецени, че нещо в живота му не е наред, не е щастлив и трябва да се промени. Възникналата вътрешна неудовлетвореност налага личността да търси изход, да ревизира направените по-рано изводи и да реши как да промени живота си, от какво да се откаже и какво ново да намери. Отначало човек като че ли иска да скрие проблема или да обвинява другите, а всъщност отговорът за неговата неудовлетвореност е в самия него. Нужно е да се разкрие противоречието между това, което е в действителност и това, което би искал да бъде. Ако човек не намери смелост да почувства разочарованието, което изпитва по отношение на себе си и своите дела, той не би могъл да промени реално себе си и да премине през кризисния период на изменението. За съжаление не винаги хората владеят тази култура на вътрешен живот и търсят източниците на своето психично благополучие предимно в постиженията на външния свят. Само 10% от хората осъзнават, че продължителното състояние на неудовлетвореност произтича от вътрешни причини. Всъщност развитието на възрастния се осъществява, само когато в преходните периоди той успява да свърши тази вътрешна душевна работа, която изисква ситуацията в развитието. Развитието по необходимост преминава през тези жизнени преходи или нормативни жизнени кризи, които са резултат на израстването и в които индивидът трябва да свърши тази вътрешна работа, за да преоцени и да измени съществуващата жизнена структура.

Според Даниел Левинсън това предизвикателство за вътрешна, личностна промяна обикновено е трудно осъществимо, а може би и невъзможно, ако не бяха процесите на индивидуация. Даниел Левинсън възприема понятието индивидуация от Юнг, когото смята за баща на психологията на развитието на възрастните.

4. ОПИСАНИЕ НА ОБЩАТА СТРУКТУРА, ЕРИТЕ И ПЕРИОДИТЕ НА ЖИЗНЕНИЯ ЦИКЪЛ.

Индивидуация – 3 основни понятия в теорията на ДЛ.

Основни разделителни принципи на класическата психоанализа и психоанализата на К. Г. Юнг (неоаналитична ориентация). Неоанализата почива върху телеологическото допускане, че в човек съществуват вродени потенциали за огромен растеж и развитие с крайна цел себепостигане като цялостна интегрирана личност. Според Карл Юнг индивидуацията е вроден стремеж за саморазвиващ спонтанен поток от енергия, който мотивира хората към самоосъзнаване, самоизрастване и постигане на своята уникалност. Индивидуацията благоприятства изграждането на толерантност към собствената личност и към човешката природа изобщо. Приемане на позитивните и негативните страни на личността, на противоположностите, на неизвестното и мистичното. Най-кратката дефиниция на индивидуацията, която Юнг предлага, е „вроден стремеж за себепостигане и самоосъзнаване”. В този процес на себепостигане Юнг подчертава значението на индивидуалния опит и на културата. Този възглед е в противоречие с базисните допускания на класическите психоаналитични теории за същността на човешката природа и възможностите за цялостно психично развитие. В тезата на Зигмунд Фройд крайна цел на успешното психическо развитие е индивида да успее да канализира чрез сублимация психичната енергия на аморалното То социално приемливи форми на изява, което става в 5, 6, 7 години от живота. Карл Юнг оспорва тази идея, че целта на развитието е повече контрол на Аза и СвръхАза върху импулсите на То, т.е. на една психична инстанция спрямо друга. Според него този обяснителен принцип предполага непрекъснато възпроизвеждане на конфликтите в психичната организация през жизнения път в нов контекст. Възрастният остава заключен в драмата на своето детство. Според Карл Юнг крайна цел на здравото личностно израстване е постигане на единство и цялост – изграждане на вътрешен интегритет на личността е необходимо условие за оптимална реализация на човешкия потенциал. Човешкият живот според Карл Юнг тече по посока на преодоляване на противоречията и преживяването на цялостността. Психичните преживявания, които носят здраве, радост и предават смисъл на живота са съпътствани от единство на противоположности и премиряване на противоречивите възможности. В тази насока на разсъждение за ползите от индивидуацията Карл Юнг прави заключение: „Патологичните разстройства и неврозите се пораждат от вътрешното разцепление на личността. Всичко което засилва вътрешното разцепление влошава невротичните състояния на индивида.” Юнг смята, че благодарение на процесите на индивидуация човек е способен да приеме и да преодолее конфликтите вътре в себе си на едно по-високо равнище на осъзнатост. Юнг наблюдава, че някои хора успяват да надрастват определени проблеми, а други не успяват. Срещата със интегритета и цялостта на Аза е преодоляване разцеплението на личността, което води до единство на противоположностите в една трета позиция на нов синтез, където по-рано са били „тезис” и „антитезис”.

Това своеобразно личностно израстване или повишаване на равнището на самопостигане – от придобиването на нов духовен опит, на нова и по-силна житейска насока и цел – всичко онова което в по-ранните години на по-ниска степен на осъзнатост е давало повод за бурни конфликти или панически изблици на чувства, когато се разгръщат през зрелостта от по-високо равнище на личността, изглеждат като буря, която се наблюдава от върха на планина. По този начин разбира се индивидуалната буря не е по-малко истинска, но разликата идва от това, че човек не се намира насред нея, а над нея. В разбирането на Юнг човек в психологически смисъл е едновременно е долина и планина. Когато доминира вътрешното разцепление, война със самия себе си – долина. Когато има осъзнаване на разцеплението, усещане за наличие в човек и в самия теб на противоборстващи сили, които могат да бъдат интегрирани по нов начин чрез нов духовен опит – планина.

Откъсването на човек от духовните измерения на живота го невротизират, а в един по-широк план е предпоставка и за хистерия. Карл Юнг твърди, че там където господства рационалистичният материализъм, държавите се превръщат не толкова в затвори, колкото в лудници за хората.

Идеите на Юнг за индивидуацията – вроден стремеж за самопостигане и самоосъзнаване и неговия теоретичен модел за структурата на личността като система от полярности (архетипове) предлагат евристични възможности за описание и обяснение на психичното развитие на по-късните фази на живота. Юнг твърди, че процеса на индивидуация и по-конкретно себепостигането изискват висока степен на осъзнаване, самопознание, житейски опит, които са възможни едва във втората половина на живота (40 години). Тогава хората започват да чувстват, че предишните им теории и вярвания зао смисъла и крайните цели в живота стават безполезни. Втората половина на живота има различен смисъл, различни задачи и цели; правене на пари, социално съществуване, семейство и просперитета са първостепенни задачи на първата половина на живота. Във втората половина на живота се изисква отделяне на самопознанието – метафората „изгряващото и залязващото слънце” – Юнг подчертава значението на оттеглянето на насочените навън лъчи през младостта

„Персоната” – социално-желателния образ, маската на ...........и пренасочването им навътре с оглед осветяването на самия себе си. Според Карл Юнг пренасочването на самопознанието навътре е основен момент на личностно израстване, на което е способна само зрялата личност, защото се променя смисъла на нейния личностен живот, който се оформя не толкова от настоящето, а от връзката на миналите и бъдещите цели и аспирации. В теоретичния модел за структурата на личността като система от архетипове, освен тази полярност (персона-self) Юнг разграничава втора полярност: Анимус (дух- образът за мъжкото начало) и Анима (душа – образът за женското начало). Твърде интересен архитип е „сянката” - тя е противоположност на персоната. Сянката съставлява подтисканите, тъмните аспекти на личността, нещо като втора личност с инфантилен и несъвършен характер. Макар че по дефиниция сянката е отрицателна фигура, тя е противоречива и впечатляваща и носи и съзидателен характер.

Разглеждането на личността като противоречива структура, включваща полярни характеристики, обяснява процеса на индивидуация, който протича през зрелостта във втората половина от живота. Тази повратна точка в жизнения път изисква интегриране на полярностите по нов начин – същностният момент на личностното израстване през зрелостта.

Даниел Левинсън възприема тази идея на Юнг за индивидуацията като обяснителен принцип за промяна на ИЖС в преходните периоди на живота. За разлика от Юнг, той разглежда индивидуацията кото процес, който протича през целия живот. В хода на индивидуацията човек формира все по-ясни граници межзу Аза и света на другите и институциите. Той формира все по-точна представа кой е, какво желае, развива по-реалистична и сложна картина за света, това което предлага и изисква. По-голямата индивидуация позволява на човек да бъде по-независим и самопораждащ се, но тя също така осигурява увереност и разбиране, че сме свързани с този свят, част сме от него и сме отговорни за него. В преходните периоди на живота процесите на индивидуация са водещи и осигуряват свързване на приключване на една жизнена структура с началото на нова. Те подготвят интрапсихична почва и основа, на която миналото може частично да бъде ревизирано и бъдещето – прието в настоящето.

В своята концепция за еволюцията на ИЖС Даниел Левинсън разглежда процесите на индивидуация в прехода към ранна възрастност (30 години) и прехода на средата на живота. Както Юнг, така и Даниел Левинсън смята, че преходът в средата на живота предлага най-големи възможности за активиране на индивидуацията и същевременно за личностно израстване. Времето, когато мъжете и жените се подготвят за средна възрастност и трябва да предприемат важни стъпки за модифициране на младежкото си Аз, включително и на багажа от нерешени проблеми от детството, юношеството и младостта.

Стабилност и промяна на близките отношения през жизнения път

1. ТЕОРИЯ ЗА ПРИВЪРЗАНОСТТА – ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ.Теоретична рамка на тези изследвания е теорията за привързаността на Джон Боулби и емпиричните изследвания на Мери Ансуърт, която прави първата типология на стиловете на привързаност. Теорията за привързаността поддържа тезата, че стремежът на човешките същества да създават удовлетворяващи ги афективни връзки със значимите други има фундаментална адаптивна и развитийна функция. Според Боулби човешките същества на всяка възраст са най-щастливи да разгърнат своите таланти за напредък, когато са уверени, че зад тях има един или повече доверени хора, които ще се притекат на помощ, ако възникнат трудности. По какво се различават близките отношения на привързаност от другите социални отношения?

1)Индивидът обича да е в близък контакт с обекта на привързаност и при раздяла с него преживява известна степен на стрес и протест.

2)Обектът на привързаност се възприема кано източник на сигурност и подкрепа по време на опасност, заплаха или болест.

3)Присъствието на обекта на П служи като сигурно убежище, от което индивидът може да изследва, проучва и развива своите способности и личността си.

Джон Боулби разглежда привързаността като устойчив личностен конструкт и поддържа хипотезата, че универсалните различия в емоционалните и поведенчески механизми на привързаността от ранните години остават относително стабилни през жизнения път.

Все пак има важни различия в крайните цели и мотивацията в ранната привързаност и тази на възрастните. При възрастните целта на привързаността в близките отношения е физическа и емоционална близост с обекта на привързаност. За ранното детство Боулби разглежда привързаността като еволюционен механизъм за оцеляване, чрез който бебетата черпят грижи и защита от своите обгрижващи.

В зависимост от това доколко са чуствителни и откликващи на детските нужди се формират вътрешните оперативни модели. Понятието на Боулби вътрешни оперативни модели означава емоционално значими психични представи, образи за себе си или другите хора, които се развиват през ранните години. Оперативните модели на привързаност могат де се диференцират по две пресичащи се полярни оси :

По хоризонтала – позитивно/ негативно Аз

По вертикала – позитивен / негативен друг

Оперативните модели на привързаност по естествен път изграждат вътрешни когнитивни и афективни измерения едновременно за себе си и за типичните черти на интеракция със значимите други. Тези модели включват очакванията на детето за емоционален отклик от другите в ситуации на заплаха и представи за тяхната склонност да се грижат за него. Те научават колко са ценни за другите и доколко могат да разчитат на тях за емоционална подкрепа и сигурност. Именно на базата на тези ранни когнитивни и афективни модели се формира индивидуалният стил на привързаност, който се проявява най-често в стресова ситуация на раздяла с обекта на привързаност.

2. ТИПОЛОГИЯ НА СТИЛОВЕТЕ НА РАННА ПРИВЪРЗАНОСТ. УСТОЙЧИВОСТ И ПРОМЯНА НА СТИЛА НА ПРИВЪРЗАНОСТ. На базата на моделиране на ситуациите на раздяла с майката Мери Ансуърт установява 3 основни стила на привързаност и 3 типа на емоционален дистрес при физическа раздяла с обекта на привързаност:

1)Сигурен стил – 70% от децата – характеризира децата, които успешно възприемат родителя като сигурна опора и зточник на безопасност, когато са в състояние на дистрес. Те са общителни, изследват обстановката, настроени са приятерски към непознатите, въпреки че са предпазливи. Реагират с гняв, когато майката ги напусне, радват се, когато се върне.

2)Тревожен/амбивалентен стил – 20% от децата – характеризира деца, при които се смесват поведения на привързаност и открити изблици на гняв към родителя, когато са в дистрес. Те не се успокояват лесно, вкопчват се в майката на раздяла и показват смесица от търсене на близост и раздразнение при завръщането.

3)Избягващ стил – 10% - характеризира деца, които при дистрес избягват родителя и демонстрират отчужденост, избягват също така и непознати.

Какви са майките на тези деца?

1)Майки на деца със сигурен стил – чувстват се комфортно при физически контакт с детето и са чувствителни към неговите нужди.

2)Майки на деца с тревожен стил – нечувствителни към детските нужди или непостоянни в грижите. Понякога прекалено грижовни (задушаващи), а друг път повърхностни.

3)Майки на деца с избягващ стил – чувствт се неудобно при физически контакт с детето, склонни са към проява на раздразнителност към него и не са чувствителни към нуждите му.

3. МОДЕЛИ И МЕТОДИ ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ. Нарастващ брой емпирични изследвания проверяват хипотезата на Боулби за устойчивост и влияние на ранните оперативни модели на привързаност в близките отношения през младостта и зрелостта. Най-представително е изследването на Синди Казан и Филип Шейвър (1987г.) – базира се на голямо анкетно проучване сред 3000 души – и на Бартоломей и Хоровиц (1991г.). методите, които се използват са цялостно описание на стиловете на привързаност или описание на стила, разделено на отделни айтеми.

Синди Казан в съответствие с модела на Ансуърт предлага 3-компонентен модел на стиловете на привързаност, а Бартоломей – 4-компонентен.

Най- новият модел (2000г.) на Бренън, който се нарича дименсионален и се приема, че е по-добър за индивидуална оценка по две дименсии – тревожност и избягване.

Синди Казан задава три типа въпроси:

1. отношение към родителите;

2. отношение към романтичния партньор в текущата възраст;

3. отношене на индивида към себе си.

Резултатите показват голяма приемственост между привързаността към родителя и в последствие към интимния партньор. Освен това се установява, че и през по-късните години се запазва съотношението на хората с различен тип привързаност. Най-голям е относителният дял на младите хора със сигурен стил на привързаност – 56%. Те описват родителите си като топли, толерантни и любвеобвилни. Младите хора с избягващ стил са 25%. Те възприемат родителите си като строги и студени. Най-близък е процентът на индивидите с тревожен стил – 19%. Тревожно-амбивалентните хора са огорчени по-скоро от бащите си, които определят като несправедливи. В сравнение с тревожно-амбивалентните младите хора със сигурен стил дават описание на родителите си като на хора с чувство за хумор, майката– разбираща, а бащата – сърдечен и грижовен. Освен това участниците със сигурен стил определят майките си като нежни и не толкова критични, а бащите справедливи за разлика от избягващия тип. Все пак резултатите разкриват известна предубеденост. Това важи особено за по-младите участници, които са склонни да идеализират родителите си. До настоящия момент няма много лонгитюдни изследвания за приемственост на детската привързаност и възрастността. Но все пак има достатъчно доказателства за приемственост. В 20-годишно лонгитюдно изследване на Уотърс и сътрудници (2000г.) се открива значителна устойчивост и запазване на стила на привързаност от детството при 64% от изследваните студенти. Резултатите от други изследвания показват, че стилът на привързаност не е веднъж завинаги зададен.

Фазите в развитието през зрелия живот - Роджър Гулд

През 1978г. публикува книгата „Личностното развитие през възрастността”.

„Трансформацията: израстване и промяна през зрелия живот”.

Роджър Гулд е психиатър, интересува се от психосоциалното, нормално развитие на възрастните. Гулд смята, че то е стадиален процес на адаптация на личността към променящия се възрастов контекст на отношения (връзката със света). Авторът се интересува от последователните, свързани с възрастта промени във вътрешния свят на личността, нейните възгледи и субективни преживявания, обединени в т.нар. субективно светоусещане (основно обяснително понятие).

Субективното светоусещане се определя от смисловата перспектива, под която личността интерпретира света и преживява значимите си отношения. Перспективата има както когнитивно, така и емоционално измерение. Субективното светоусещане включва:

· система от имплицитни вярвания, нагласи, цели, които ръководят жизнените решения и всекидневното поведение (идеология при Ериксън)

· основен емоционален тон на всекидневието (субективно благополучие);

· чувство за време – съществен индикатор, фактор, опосредстващ и променящ връзката между Аза и света.

Роджър Гулд се смята за неоаналитик. Теорията му осъществява връзката между възгледите на Фройд за обектното отношение и идеята на Юнг за индивидуацията като ключов развитиен процес. Основни източници:

Теория на обектното отношение – възглед на Терезе Бенедект за емоционалната симбиоза между родителство и детство. Смесване на преживяванията – родителите преработват нерешените конфликти от своето детство „Родителството като развитийна фаза в живота на възрастния”.

Работата на Жак – кризисните преживявания по време на прехода в средата на живота. Борба между силите на живота и силите на смъртта.

Ерик Ериксън + възгледа за генеративността.

Два основни стремежа в изследванията на Роджър Гулд:

1. Да развенчае мита з взрастните като наплно рационални същества

- откритието на „малкото дете”, скрито у всеки възрастен под рционалната му обвивка (Фройд)

2. Да развенчае мита за възрастните като статични, формирани веднъж звинаги: разбиране на зрялата възрастност като период, в който няма промени в личностното развитие (различно от Фройд)

Фройд и Роджър Гулд.

Подобно но Фройд Роджър Гулд споделя идеята, че след настъпване на биологична зрялост опитът от детството продължава да влияе върху отношенията на Аза със света. Източник на влиянието са заблудите (false assumptions). Това са илюзорни вярвания, митова за света и собственото място в него. Формирани през детството те разкриват целите на родителите и другите значими хора. Основен техен резервоар е илюзията за абсолютна сигурност, на която Роджър Гулд дава дефиниция: Съпътстваща от детството вяра във всемогъщото мислене, всемогъщите родители – закрилници, абсолютизмът на родителските правила и мироглед и цялата система от защити, като структури, които контролират реакциите на гняв заради отделянето. Възникнали от рационалния мироглед заблудите формират илюзорна визия за реалността, която Роджър Гулд нарича „детско съзнание”. Мисленето, което се основава на заблудите на детското съзнание, е организирано около идеята: в определени отношения аз все още съм малък, безпомощен, некомпетентен и зависим от големите и всемогъщи хора. Това мислене разделя света на малки и големи и пълнолетният човек не може да бъде себе си в истинския смисъл, защото остава под влиянието на виждания и подходи към реалността, които макар и интериоризирани не са собствени, а н родителите – това е механизмът на действие на заблудте. Те очертават функционалните грници на самоопределението. Самоопределението е правоспособност, която всеки сам отрежда на съществуването си. В тези рамки заблудите дефинират собствените правомощия. Позволен периметър на собствените мисли ,чувства и действия.човек сам поставя собствените си граници и извн тях се включват защити, които работят за запазвне статуквото на малкото дете в себе си и илюзорния комфорт на абсолютната сигурност.

Подобно на Левинсън, Роджър Гулд вижда ролята на заблудите в:

- Те въплъщават личното отношение, ключови за собствената идентичност, осъществяват връзката между миналия и ктуалния опит, поддържат вътрешния континуитет на личността.

- Те са бариери за пълноценното функциониране на човек. Тъй като възпроизвеждат в актуалното му светоусещане правила, стандарти, модели на отношение, които вече са изиграли адаптивната си роля.

Ако човек не достигне до нови прозрения за себе си и света и поддържа позицията на малкото дете, има риск човек да бъде отхвърлен, неразбран и да възприема другите като депривиращи го от грижи. Според Гулд личностното израстване след юношеството е постепенен процес на преработване и освобождаване от детските заблуди в полза на развитието, на себеприемане, увереност в собствените сили, разчитане на себе си – възрастните не остават завинаги заложници на малкото дете у себе си. Между биологичното и фактическото съзряване на личността има дълъг процес на личностно израстване. Човек трябва да се освободи от митът на абсолютната сигурност и да развие вътрешен локус на сигурност (себеефикасност). При Левинсън това става в прехода в средата на живота, а при Гулд това е постепенен процес от юношеството до 50-тата година от живота. По-адаптивно е бавното освобождаване от илюзиите.

Основна развитийна потребност, която според Роджър Гулд определя посоката на личностните промени през етапите на зрялата възрастност, е потребността на личността да бъде по-цялостна, да открие и да изрази всички аспекти на своя Аз (други теории, които се фокусират върху тази потребност, са Хуманистичната психология и Юнг). Удовлетворяването на тази потребност дава по-голяма вътрешна свобода и дава възможност на личността в действителност да се превърне в творец, автор на своя живот, изграждайки го по собствени стандарти и цели. Процес, който обслужва тази потребност, е трансформацията на личността (така е определен от Роджър Гулд). Трансформацията на личността = разширяване на самоопределението. Подобна идея за последователност има и в теорията на Ерик Ериксън. Роджър Гулд вижда механизмите на този процес в постепенното преодоляване на детските заблуди. Това не е преднамерен рационален процес. Гулд го определя като ообена функция на вътрешен диалог, която се ражда от сблъсъка между това, в което човек вярва и това, което преживява. За тази конфронтация е необходим нов опит, който да изправи личността пред ограниченията на досегашното й светоусещане и да направи осезателна наложителността от нови прозрения за себе си и връзката си със света. Всяка нова фаза на зрялата възрастност създава за личността нова екзистенциална ситуация, която изправя човек пред необходимостта да поеме риска да бъде различен пред лицето на новите развитийни предизвикателства.

Ревизията на детските заблуди се извършва чрез осъзнаване на противоречието, в което те влизат с опита от справянето с новите задачи на развитието. Трансформационният процес помага за еволюцията на системата от защити, когато те престанат да са ефективни, и заплаши целостта на личността (Vailla – “Adaptation to life”). Ревизирайки заблудите си човек печели по-директни и ефективни начини за справяне с действителността. Резултат от успешната трансформация е наратване на виталността, по-голяма втрешна свобода и сила. Освобождаването от детската заблуда за абсолютна сигурност е процес към вътрешно разкрепостяване, себеразвитие, разширяване на жизненото пространство и се запазва през целия обхват на зрялата възрастност. Наред със стремежите към интимност и генеративност този стремеж поставя човек в непрекъснат диалог между себе си и другите, с миналото и бъдещето и в това е неговият шанс за развитие. За Роджър Гулд и сътрудниците му трансформацията на личността зависи от културния и историческия контекст, в който протича. В зависимост от индивиуалната лична история всяка личност формира специфични за нея, уникални заблуди. Но вън от тези вариации процесът има универсални, нормативни особености, свързани с възрастта.

Между 15 и 50 години се преработват 4 основни заблуди (всички те работят за поддържане на илюзорната визия за света). Всяка заблуда съдържа набор от взаимосвързани компоненти и около тях са концентрирани специфичните за възрастта конфликти. Ревизията на един компонент отключва и останалите.

Еволюция на зрялото съзнание – освобождаване от детските илюзии и приемащо себе си (Аза) за творец на собствения си живот.

Метод и изследване на Роджър Гулд. В началото изследва пациенти, участващи в групова терапия (външни пациенти) и формира 7 хомогенни възрастови групи чрез наблюдение и описание на лицата в групата – на ниво наблюдател (а не психолог). Това първо изследване е описателно. Оценка на най-типични изказвания, характерни за дадена възрастова група– въпросник за отношението им по определени въпроси – семейство, приятели, секс и т.н. Резултатите са публикувани във „Фазите на зрелия живот. Развитийно психологическо измерване” 1972г. И те потвърждават разделянето на възрастови групи. Пак там има описателна информация за фазите.

Детерминанти на развитийните промени през жизнения път

1. ИДЕЯТА ЗА МНОГОФАКТОРНАТА ДЕТЕРМИНАЦИЯ НА ЖИЗНЕНИЯ ПЪТ. Тази идея преодолява класическият спор между едномерните каузални модели, които поставят акцента или на наследствените предпоставки или на придобитите в индивидуалния жизнен опит. На тази база се разработват многомерни, многофакторни или релационни модели, които отчитат факта за непрекъснатата промяна между индивида и променящия се свят. Ето защо е много трудно да се направи универсална и статична характеристика на индивидуалната история на живота. Още повече, че описанията на отделните епохи в живота имат и ценностен аспект и зависят от социокултурният контекст и историческите промени. Ценностите, предназначението на отделните възрастови периоди по някога се променя дори в рамките на един живот. Дори в рамките на един живот става преосмисляне за „правилното време” да се правят важните неща в живота.

2. НОРМАТИВНИ ВЪЗРАСТОВИ ФАКТОРИ – това са биологичните и социокултурните детерминанти на развитието. Те са свързани първо с биологичното развитие и физическото съзряване. Второ – социализацията на т.нар.социален часовник, усвояването и реализацията на последователността на социалните роли и моделите на поведение. Образование, професионална кариера, брак, семеен живот, родителство, пенсиониране. Трето – културен прототип на жизнения път. Това представлява културния консенсус за вътрешните преживявания на хората в различните възрасти.

Тези три фактора изглеждат общи, универсални за хората в дадено общество. Те имат силна връзка с хронологичната възраст, защото определят датирането, специфичният ред и последователност на сходните събития в живота. Много изследователи подчертават обяснителната функция на нормативните възрастови фактори в психологията на жизнения път. Те са полезен ориентир за описание на жизнения път особено в социалноволевите концепции. За да изясним влиянието на нормативните възрастови фактори ще дефинираме съдържанието на различни понятия :

Възрастови страти – социални групи, които подреждат хората в зависимост от времевите периоди на живота. Те определят възрастовата стратификация в дадено общество (деца, юноши, млади хора, хора на средна възраст, трета възраст, четвърта възраст). Социоложката Матилда Рилей посочва, че всички общества и всички култури, включително и словесните, са организирани във възрастови страти или слоеве;

Възрастови слоеве – представляват възрастови периоди от жизнения обхват, всеки от които поставя общи изисквания, очаквания или привилегии спрямо хората от определена възраст. Така например, в нашата култура имаме различни очаквания и нагласи към 18годишни, 35 годишни, 65 годишни. Очакваме от тях да вършат различни неща, да формират различен тип отношение, отдаваме им различно признание, отговорност, авторитет и власт. В рамките на дадена култура тази съвкупност от очаквания и отговорности за всяка възраст изграждат възрастовите норми на културата;

Възрастови норми – представляват общо споделените убеждения и вярвания за подходящото, „правилното” в зависимост от възрастта поведение. На нивото на ежедневните културни практики влиянието на възрастовите норми се изразява с принципа „времето разделя”. Дошло му е времето или минало му е времето. Така например, ако един пубертет се перчи, изхвърля се или прави стойки – време му е. Това е юношеският синдром за търсене на отличителност и потвърждаване на неговия стремеж за конструиране на персоналната инентичност. Но ако един 40-45-50 годишен, от когото се очаква да улегне, се държи така – минало му е времето. Според теорията на Левинсън за мъжкото развитие този индивид не се е справил с кризата в средата на живота или не е станал „господар на самия себе си”, поради което на ново се е активизирало инфантилното Аз („момчето-герой”). Възрастово нормативните очаквания изглеждат задължителни и сходни за членовете на дадено общество и имат относително силна връзка с хронологичната възраст. Обаче трябва да се подчертае, че това са преди всичко социокултурни нормативни модели, а не биологически. Именно поради това те варират в рамките на различните култури, в рамките на дадено общество при различни субкултурни групи.а например в България възрастовите норми и последователността на социалните роли значително варира в българската и ромската култура. Как тези нормативни възрастови фактори детерминират развитийните промени? Нормативните възрастови фактори, свързани с физическото и психосоциалното развитие изграждат определени знаци, наричат ги още маркери, повратни точки, крайъгълни камъни, развитийни срокове, преходи в живота. Всички тези понятия се използват по един или друг начин – те описват времевата последователност на промените в биологичното съзряване и социалното развитие. Извеждането на тази времева последователност и изграждането на възрастовите норми е предпочитан подход в психология на развитието – т.нар. стадиален подход. Най-общо стадиалният подход приема нормативния и универсален характер на психосоциалното развитие и допуска възможността то да се предвиди. В психологията на жизнения път този проблем за нормативния характер на възрастовите срокове се релативизира, приема се, че възрастовите норми са изменчиви, особено тези, които са свързани със социализацията.

Социалното разписание може да не се появи по същия начин и последователност за предходните и следващите поколения. Така например в развитите страни, включително и в България, във връзка с нарастването на образователният цикъл и отлагането на професионалната кариера е на лице феномена продължително юношество. Също така е на лице нарастване на средната възраст на първото майчинство. Независимо от тези социокултурни промени винаги на нивото както на индивидуалното, така и на общественото съзнание е на лице някакъв консенсус за очакваното развитие на жизнения път. Това социално разписание на последователността и времето на очакваните нормативни социални роли се обозначава с понятието социален часовник.

Важни определения в психологията

Емоционалност е понятие, буквално изразяващо качеството и способността на човека да изпитва психологическо отношение към определен обект. Психологическото отношение се нарича емоция или чувство. Понятието емоционалност има чуждичен характер и съответства на българското чувствителност. Двата синонима в съвремения български език обаче са носители на семантично различаващи се понятия. "Емоционалност" се използва предимно за характеризирането на човешката способност да изпитва емоции и чувства, докато "чувствителност" - за качество на човек, способен да изпитва същите.

АЛТРУИЗМЪТ е безкористната грижа за благото и доброто на другите. той се изразява във:1. Обичаш другите както себе си.2. Саможертва за благото на другите.

КАТАРЗИСЪТ е рязък емоционален преход, представляващ завладяващо чувство на състрадание, мъка, смях или друга крайна промяна в настроението, която довежда до обновление и възстановяване на желанието за живот.

ФОБИЯ (гр. phobos "страх") - патологичен, натраплив, ирационален и силен страх към специфичен обект, определена дейност или специално обстоятелство; страх, който се разпознава от самия индивид като ексцесивен и безпричинен, но когато този страх се превърне в натрапливо състояние и стане значим източник на разстройство, повлиявайки социалното функциониране, се приема за психично нарушение.

Много психолози и психиатри разделят фобиите на 3 основани категории:

Социални фобии - страх от социални контакти, излизане пред публика и др.

Специфични фобии - страх от определен обект или действие -примерно страх от кучета, от летене и др.

Агарофобия - страхът да напускаш дома си или своята лична "безопасна зона". Това е единствената фобия, определена като заболяване.

МЕЛАНХОЛИЯТА е вид човешко настроение, не точно определен вид депресия. Характеризира се с ниски нива на ентусиазъм и желание за активност. В миналото, още от 5-4 век пр. Хр. в писания на Хипократ, е описвано като болестно състояние, за което е характерно „липса на апетит, униние, безсъние, раздразнителност, безпокойство“. Твърдяло се е и че „скръб и страх, когато траят продължитлно време, причиняват меланхолия“. В днешно време се смята, че меланхолията е била същия феномен, който сега се нарича клинична депресия.

ПАМЕТ е способността на мозъка да приема, обработва (разбира) и съхранява определено количество информация, която да може да възпроизведе и използва в бъдещ момент. Първоначално паметта е обект на изследване в психологията, но физиологичните особености на нейните функции са предмет на неврологията. Памет: 1.Характеристика на процеса - паметта, това е запазване и актуализация на собствения опит на индивида (запазване на познавателните резултати на човека). Паметта пази образите и мислите натрупани за предметите, а заедно с това и емоционалните резултати - онези преживявания, които човек е реализирал. Запазването им има роля в регулирането на човека. В паметта се казват разултатите от волевите усилия при решаване на определени задачи, силата на тези усилия и тяхната продължителност. Това е и причината човек да може да прави прогнози. Паметта е хранилище на универсалния човешки опит. Тя има за задача да го пази непроменен до колкото е възможно и освен това да пази не само жизнения, но и наследствения опит. Без актуализирането на този опит индивидът е обречен на смърт след раждането си.

Видовете памет могат да се класифицират по следния начин:

1. Сензорна памет. В началния период на запаметяването, който има съвсем кратка продължителност, от порядъка на няколко стотин милисекунди се запазват чисто сензорните белези на обектите. След по-малко от една секунда те се заместват от нови сигнали, но все пак за краткия интервал на сензорната памет могат да се извлекат някои характерни признаци, напр. отличителните индивидуални белези на човешкото лице.

2. Първична памет. Първичната памет е краткотрайна. Тя включва запаметяването на факти, числа, думи, образи, цветове и др.за няколко секунди до няколко минути. Паметовите следи от първичната памет се извиква много лесно, но също така лесно се заместват от нова информация.

3. Вторична памет. Вторичната памет е дълготрайна. Тя включва натрупаната информация, която може да бъде извикана след продължителен пориод от време, напр. години. За извикването й могат да протекат няколко минути. Това продължително време е необходимо за последователна активация на различни мозъчни области, за да може да се възпроизведе временният и простанствен образ на минали събития. За консолидиране на паметовите следи в дълготрайната памет е много съществено периодичното им възпроизвеждане. За утвърдени двигателни навици дълготрайната памет е твърде стабилна и те лесно се възпроизвеждат, даже ако през продължителен период от време не са практикувани.

Психологически закономерности на сензорното познание-30,31,32

32.Развитие на сензорната култура на учениците

Съставки на сензорната култура: